Глава 1 от “Целта” на Ели Голдрат: Три месеца нещата да се оправят или заводът затваря!

от Тодор Христов в Мениджмънт и лидерство

По-долу следва Глава 1 от книгата на д-р Ели Голдрат “Целта: Процес на постоянно усъвършенстване”, издадена през 2013г. от издателство “Rexintegra” и заела трето място в класацията “Най-добрите бизнес книги за 2013г.”.

Ели ГолдратВлизам през портала в 7:30ч. сутринта и го виждам отсреща право срещу паркинга -тъмночервен мерцедес. Паркиран е отстрани на завода, до офисите. И е заел моето място. Кой друг освен Бил Пийч би направил такова нещо? Няма значение, че по това време целият паркинг е празен. И няма значение, че си има специално маркирани паркоместа за посетители. Не, Бил трябва да паркира на мястото, където е изписана моята длъжност. Бил си пада по хитрите намеци. Е, какво пък, той е вицепрезидент на филиала на компанията, а аз съм един прост директор на завод. Предполагам, че може да паркира проклетия си мерцедес където си поиска.

Аз оставям моята мазда до него (на мястото за инспектора). Когато минавам покрай мерцедеса хвърлям поглед към табелката с регистрационните номера и вече нямам съмнения, че това трябва да е колата на Бил, защото вместо номер там пише „НОМЕР 1“. А както всички знаем, надписът е абсолютно точен от гледна точка на това какъв иска да стане Бил – главен изпълнителен директор. Но и аз искам това. Много лошо за мен, защото вероятно никога няма да ми се удаде такава възможност.

Както и да е. Запътвам се към вратите на кабинетите. Усещам как адреналинът бушува в главата ми. Чудя се какво по дяволите прави Бил тук? Загубил съм всяка надежда да свърша каквато и да е работа тази сутрин. Обикновено идвам рано, за да наваксам с всичко, за което съм прекалено зает през деня. Наистина съм способен да отметна доста работа преди телефонът да зазвъни, да започнат срещите и да се нажежат страстите. Но не и днес.

- Г-н Рого! – чувам някой да вика.

Спирам защото от една странична врата на завода излиза шумна група от четирима души. Виждам Демпси, който е началник смяна, Мартинес – представител на синдиката, един работник и един бригадир от центъра по механообработката на име Рей. И всички говорят едновременно. Демпси ми казва, че имаме проблем. Мартинес крещи, че ще има стачка. Работникът споменава някакъв тормоз. Рей крещи, че не можем да завършим някакво проклето нещо, понеже не сме разполагали с всичките му части. И аз изведнъж се озовавам в епицентъра на всичко това. Аз зяпам тях, а те зяпат мен. Дори още не съм пил кафе.

Когато ги успокоявам до толкова, че да успея да попитам какво се случва, научавам че г-н Пийч е пристигнал преди час, нахълтал в моя завод и поискал отчет за прогреса на клиентска поръчка номер 41427.

И разбира се, както често се случва, оказало се, че никой не бил в течение на клиентска поръчка номер 41427. И така Пийч накарал всички един по един да разкажат каквото си спомнят, за да проследи историята на поръчката. И се оказва, че това е една доста голяма поръчка. А също и че сме закъснели с нея. И какво от това? Дали ми съобщават новина? Всичко в този завод е закъсняло по всеобщи наблюдения. Бих казал, че в този завод има четири категории на приоритет за поръчките: гореща, много гореща, нажежена до червено и НАПРАВИ Я НА МИГА! Ние просто не можем да работим в сроковете.

Веднага щом Пийч открил, че 41427 изобщо не е близо до етап изпращане, започнал да го играе експедитор. Беснеейки, той крещял заповеди на Демпси. Накрая определили, че всички необходими части са готови, има ги в големи количества и са в очакване. Но нямало как да бъдат сглобени, защото част от комплекта липсвала. Тази част трябвало тепърва да преминава през някаква друга операция. А ако момчетата не разполагат с тази част, те не могат да започнат монтажа. И ако няма монтаж, то естествено е да не могат да транспортират.

Откриват, че елементите на липсващата част от комплекта чакат ред да минат през една от ЦПУ фрезите. Но когато отиват в този отдел, откриват че операторите на фрезата не са я настроили за обработка на въпросните елементи, а вместо това работят по някаква друга експресна поръчка за различен продукт, която някой им е наложил.

На Пийч изобщо не му пука за другата спешна поръчка. Единствено се интересува да завърши 41427 и да я транспортира до клиента. Затова той нарежда на Демпси да инструктира своя бригадир Рей, който пък да уведоми майстор-фрезиста да забрави за другата супер експресна част и да подготви машината, за да изработи липсващата част от 41427. При което майсторът на фрезата поглежда от Рей към Демпси и после към Пийч, хвърля гаечния си ключ и им казва, че всички са луди. На него и на помощника му им коствало цял час да направят настройките за другата част, от която всички толкова отчаяно се нуждаели. И сега, видите ли, искат от тях да забравят за нея и вместо това да направят настройките за някаква различна част? По дяволите! И така Пийч, който винаги е бил дипломатичен, заобиколил моя началник смяна и моя бригадир и казал на майстор-фрезиста, че ако не направи каквото му се казва, е уволнен. Последвала размяна на реплики. Майсторът заплашил, че ще напусне работа. Тук се появява представителят на профсъюзите. Всички са бесни и никой не работи. И така сега аз се оказвам пред четирима разстроени мъже, които ме поздравяват за добро утро пред един неработещ завод.

- А къде е сега Бил Пийч? – питам аз.
- В твоя кабинет – казва Демпси.
- Добре, би ли отишъл да му предадеш, че след минутка ще говоря с него? – питам го аз.

Признателен, Демпси забързва към офисите. Аз се обръщам към Мартинес и към работника и виждам, че е фрезистът. Казвам им, че доколкото зависи от мен, няма да има никакви уволнения или временно отстраняване от длъжност и че всичко това е просто едно недоразумение. Отначало Мартинес не е напълно доволен от това, а работникът звучи сякаш иска Пийч да му се извини. Аз нямам намерение да навлизам в това. А също и случайно ми е известно, че Мартинес няма правомощия да обявява стачка. Затова му казвам,че ако синдикатът пожелае, може да подаде жалба и че ще се радвам да говоря с местния председател Майк О‘Донъл по-късно днес и да оправим всичко както си му е реда. Осъзнавайки, че той сам така или иначе, не би могъл да направи нищо повече преди да е говорил с О‘Донъл, накрая Мартинес се съгласява и двамата с работника тръгват обратно към завода.

- И така, нека ги накараме да се върнат обратно на работа – казвам аз на Рей.
- Да, но какво да работим? – пита Рей. – Работата, за която сме настроили машината или работата, която иска Пийч?
- Правете каквото иска Пийч – му казвам аз.
- Добре, но ще сме изгубили една настройка на фрезата – казва Рей.
- Губим я – казвам му аз. – Рей, аз дори не съм наясно каква е ситуацията. Но щом Бил е тук, трябва да е нещо спешно. Не ти ли звучи логично?
- Да, разбира се – казва Рей. – Хей, аз само искам да знам какво да работим.
- Всичко е наред, аз знам, че ти сега просто се чудиш на чия страна да застанеш – му казвам аз, за да се опитам да го накарам да се почувства по-добре. – Нека просто направим настройките възможно най-бързо и да започнем да изработваме онази част.
- Добре – казва той.

В коридора се разминавам с Демпси, който се връща в завода. Тъкмо излиза от моя кабинет и изглежда сякаш бърза да се измъкне от там. Поклаща глава към мен.

- Успех – казва той с ъгъла на устните си.

Вратата към моя кабинет е широко отворена. Влизам и го виждам там – Бил Пийч се е настанил зад моето бюро. Той е нисък и набит, с широк гръден кош и гъста стоманено сива коса, а очите му са почти в същия цвят. Докато слагам куфара си на земята, тези очи не престават да ме следят и сякаш казват: сега ти клъцнах главата, Рого.

- Е, Бил, какво става? – питам го аз.
- Трябва да поговорим, седни – ми казва той.
- С удоволствие, но си ми седнал на мястото.

Май не биваше да казвам това.

- Искаш ли да знаеш защо съм тук? – казва той. – Тук съм, за да спася нещастната ти кожа.

Тогава му казвам:

- Като съдя как ме посрещна току-що, бих казал, че си тук, за да съсипеш моите трудови отношения.

Той ме поглежда право в очите и казва:

- Ако не можеш на направиш нещата да се случват тук, няма да има труд, за който да се притесняваш. Защото няма да имаш завод, за който да се притесняваш. Всъщност, Рого, ти няма да имаш и работа, за която да се притесняваш.
- Добре, чакай малко, спокойно – казвам аз. – Не може ли да го обсъдим? Какъв е проблемът с тази поръчка?

Бил започна с това, че снощи към десет часа вечерта добрият стар Бъки Бърнсайд – президент на един от най-големите клиенти на „ЮниКо“, го притеснил по телефона в дома му. Изглежда, че Бъки бил страшно ядосан поради факта, че неговата поръчка (41427) закъснявала вече седем седмици. Той продължил да държи тон на Пийч около един час. Очевидно Бъки бил рискувал да възложи поръчката на нас, когато всички му казвали да повери работата на един от нашите конкуренти. Тъкмо бил вечерял с неколцина клиенти и всичките го критикували, защото поръчките им закъснявали. И както се оказало, причината сме били ние. И така, Бъки бил бесен, (а вероятно и леко пиян). Пийч успял да го усмири, обещавайки му, че ще се заеме лично. Гарантирал му, че ако трябва планини ще премести, но поръчката ще му бъде изпратена до края на работния ден.

Опитвам се да кажа на Бил, че да, ясно е, че сме проявили небрежност към тази поръчка и че ще се ангажирам лично с изпълнението й, но нужно ли беше той да идва тук сутринта и да ми разбърква целия завод?

И да, къде съм бил снощи, когато той се опитвал да ме открие на домашния телефон? Обстоятелствата не ми позволяват да му отговоря, че си имам и личен живот. Няма как да му кажа, че първите два пъти, когато телефонът иззвъня, аз бях във вихъра на скандал с жена ми и което беше странно, тя ме обвиняваше, че почти не й обръщам внимание. А третия път не вдигнах, защото тъкмо се помирявахме.

Решавам да кажа на Пийч, че съм се прибрал късно. Той не задълбава по въпроса, а вместо това ме пита как така не знам какво става в собствения ми завод? Било му писнало да слуша оплаквания за закъснели пратки. Защо не съм можел да контролирам нещата?

- Едно нещо знам –му казвам аз, – че след втория рунд на уволненията, които ти ни наложи преди три месеца и със заповедта за двадесет процентни съкращения, сме щастливи, ако изобщо изпратим нещо навреме.
- Ал, – казва тихо той, – просто изработвай проклетите продукти. Чуваш ли ме?
- Тогава ми върни хората, защото ми трябват! – отговарям аз.
- Разполагаш с достатъчно хора! Замисли се за ефективността си, за Бога! Имаш пространство за подобрения, Ал – ми казва той. – Не идвай да ми ревеш, че нямаш хора преди да ми покажеш, че можеш ефективно да използваш това, с което разполагаш.

Тъкмо щях да кажа нещо, когато Пийч ми прави знак с ръка да млъкна. Той става и отива да затвори вратата. Мамка му, мисля си аз.

При вратата той се обръща и ми казва да седна.

През цялото това време аз бях стоял прав. Сядам на един от столовете пред бюрото, където сядат посетителите. Пийч се връща зад бюрото.

- Виж, Ал, губим си времето да спорим за това. Последният ти доклад за работата казва всичко – казва Пийч.

Аз му отговарям:

- Добре, прав си. Проблемът е да изработим и изпратим поръчката на Бърнсайд.

Пийч избухва.

- По дяволите, проблемът не е в поръчката на Бърнсайд! Тази поръчка е просто един симптом на проблема тук. Мислиш ли, че съм дошъл тук, за да ускоря една закъсняла поръчка? Мислиш ли, че си нямам достатъчно друга работа? Дойдох тук, за да накарам теб и всички в този завод да заработите по-ефективно.Тук не става въпрос само за обслужване на клиентите. Твоят завод губи пари.

Той спира да говори за момент, сякаш за да го премисли в съзнанието си. И тогава бам – стоварва юмрук върху бюрото и посочва с пръст към мен.

- И ако ти не можеш да приключваш поръчките – продължава той, – аз ще ти покажа как се прави. Ако и след това не успяваш, тогава за мен няма полза от теб, нито от този завод.
- Чакай малко, Бил …
- По дяволите, нямам време да чакам – кресва той. – Повече нямам никакво време за извинения и обяснения не ми трябват! Трябва ми производителност, трябват ми изпратени поръчки, трябват ми приходи!
- Да, знам, Бил.
- Това, което не знаеш може би е, че нашият филиал е изправен пред най-големите загуби в историята си. Ние пропадаме в толкова дълбока дупка, че може никога да не успеем да излезем. И твоят завод е камъкът на шията ни, който ни тегли все по-надолу.

Вече се чувствам съсипан. Питам го изморено:

- Добре, какво искаш от мен? Тук съм от шест месеца. Признавам, че откакто съм тук става по-зле, вместо да се подобрява, но аз правя всичко по силите си.
- Ако се чудиш къде е дъното, Ал, ударил си го. Имаш три месеца, за да обърнеш хода в завода – казва Пийч.
- А ако предположим, че това не може да бъде направено за толкова кратко време? – питам аз.
- Тогава ще изляза с препоръка за затваряне на завода пред съвета на директорите.

Оставам без думи. Това определено е по-лошо от всичко, което съм очаквал да чуя тази сутрин. И все пак, не е чак толкова изненадващо. Поглеждам през прозореца. Паркингът се пълни с колите на хората, които идват на работа за първа смяна. Когато отвръщам поглед от прозореца, Пийч вече е станал и заобикаля бюрото приближавайки към мен. Той сяда на стола до мен и се навежда. Сега следват успокояването и убеждаването.

- Ал, аз знам, че ситуацията, която завари тук, не беше най-добрата. Дадох ти тази работа, защото си мислех, че ти си човекът, който би могъл да промени този завод от губещ до …да кажем, … най-малкото печеливш. И все още съм на това мнение. Но ако искаш да правиш кариера в тази компания, трябва да показваш резултати.
- Но ми трябва време, Бил.
- Съжалявам, давам ти три месеца. А ако нещата се влошават много, може да нямам възможност да ти отпусна и толкова.

Продължавам да стоя седнал, а Бил поглежда часовника си и се изправя. Дискусията приключи.

Той казва:

- Ако тръгна сега, ще изпусна само първата си среща.

Аз ставам. Той тръгва към вратата. С ръка на дръжката на вратата, той се обръща и ми се усмихва широко.

- И сега като съм ти помогнал да нариташ няколко задници в завода, няма да имаш никакъв проблем да изпратиш поръчката на Бъки днес, нали?
- Ще я изпратим, Бил – казвам аз.
- Добре – казва той и ми намига отваряйки вратата.

Минута по-късно аз наблюдавам през прозореца как влиза в мерцедеса си и потегля към портала.

Три месеца – само за това можех да мисля.

Не помня кога съм спрял да гледам в прозореца. Нямам спомен колко време е минало. Изведнъж осъзнавам, че се намирам на бюрото си и зяпам някъде в пространството. Решавам, че е по-добре да отида лично в завода и да проверя какво става там. Вземам защитна каска и очила от лавицата до вратата и тръгвам. Минавам покрай секретарката си.

- Фран, излизам и ще бъда в завода за известно време – казвам й пътьом.

Фран вдига поглед от писмото, което печата и се усмихва.

- Оки-доки – казва тя. – Между другото, колата на Пийч ли видях на твоето място тази сутрин?
- Да, неговата беше.
- Хубава кола – казва и се засмива. – Когато я видях за пръв път си помислих, че може би е твоята.

Тогава и аз се разсмях. Тя се надвесва през бюрото.
- Кажи ми колко ли може да струва една такава кола? – ме пита тя.
- Не знам колко точно, но мисля, че около шестдесет хиляди долара – й казвам аз.

Фран загубва ума и дума.

- Шегуваш ли се? Толкова много? Нямах представа, че една кола може да струва толкова много. Леле…Предполагам, че нямам шанс в скоро време да сменя моя шевролет „Шевет“ за подобна.

Тя се смее и след това се връща към писането.

Фран е дама от типа „оки-доки“. На колко ли години е? Предполагам в началото на четиридесетте, с две деца в тийнейджърска възраст, които се старае да издържа. Бившият й съпруг е алкохолик. Развели са се преди много време и от тогава тя не иска и да чува за мъж. Е, по принцип, но можело да се случи и изключение. Фран сама ми разказа всичко това на втория ми ден в завода. Аз я харесвам. Харесвам и работата й. Плащаме й добри пари …или поне й плащахме досега. Както и да е, и тя все още разполага с три месеца.

Влизането в завода прилича на влизане в някакво място, където дяволи се чифтосват с ангели, за да се получи някакъв вид сива магия. Така го чувствам аз. Навсякъде има естествени и противоестествени неща. Винаги съм смятал производствените предприятия за очарователни места, дори и само на визуално ниво. Но повечето хора не ги виждат такива, каквито ги виждам аз.

Отвъд няколкото двойни врати, които отделят офисите от завода, светът се променя. Най-горе има решетка с лампи, които са провесени от подпорната конструкция на покрива и озаряват всичко в топли оранжеви нюанси. Има една огромна клетка от метална мрежа с много редове рафтове от пода до тавана, натоварени със сандъци и кашони, пълни с части и материали за всичко, което произвеждаме. По една тясна пътека между рафтовете се движи човек с електрокар, чийто подемен механизъм може да достига до тавана. Отвън на пода една макара с лъскава стомана бавно се развива в машината, която на всеки няколко секунди издава звука „ча-чунк“.

Машини. Заводът всъщност представлява само едно огромно помещение, акри пространство, изпълнено с машини. Те са организирани на блокове, а блоковете са разделени от пътеки. Повечето от машините са оцветени в ярки карнавални цветове – оранжево, лилаво, жълто, синьо. От някои по-нови машини проблясват рубинени цифри от дигиталните им дисплеи. Роботизирани конзоли танцуват на сцената механични танци.

Тук-там, често пъти почти скрити между машините, са хората. Те ме засичат с погледи когато минавам край тях. Някои от тях ми махат за поздрав, а аз им отвръщам. Покрай мен профучава електрокар, каран от огромен дебел човек. Жени работят край дълги маси с жици във всички цветове на дъгата. Един човек в мръсен и безформен работен гащеризон намества предпазната маска и запалва ацетиленова горелка. Зад стъклото една приятна червенокоса жена набира нещо по клавиатурата на един компютърен терминал с жълт дисплей.

Смесен с гледките е шумът – едно боботене с постоянен основен акорд, произлизащ от перки, мотори и въздуха във вентилаторите – звучи като някакво непрестанно дишане. Случайно се чува някое „бум“ от нещо необяснимо. Зад мен пропищява сигналът за аларма на един въздушен кран, който тракайки се издига по маршрута си. Щракат релета. Сирената вие. И над всичко това, от високоговорителя на моменти се чува един неразбираем и нематериален глас, който ни говори свише като Бог.

Дори при всичките тези шумове, аз чувам подсвирването с уста. Обръщайки се виждам една фигура, която никога не бих могъл да сгреша – на Боб Донован, който идва по пътеката. Той е на известно разстояние от мен. Боб е човек- планина, висок метър и деветдесет сантиметра. Тежи около 112 килограма, голяма част от които са бирено шкембе. Той не е най-миловидния човек на света и мисля, че бръснарят му е бил обучаван в морската пехота. Боб не говори красиво. Мисля, че при него това е повод за гордост. Но въпреки няколкото трески за дялане, които той охранява зорко, Боб е добър човек. Той е началник на производството тук от девет години. Ако искате нещо да се случи, всичко което трябва да направите, е да говорите с Боб. И ако нещото може да бъде направено, то ще бъде преди да сте го споменали втори път.

Трябва ни около една минута, за да стигнем един до друг. Приближавайки се, виждам, че той не е много весел. Предполагам, че е взаимно.

- Добро утро – казва Боб.
- Какво му е доброто? – казвам аз. – Чу ли за нашия посетител?
- Да, целият завод знае – казва Боб.
- Тогава предполагам си в течение за неотложността на изпращането на определена поръчка номер 41427? – го питам аз.

Лицето му започна да се зачервява.

- За това исках да говоря с теб.
- Защо? Какво има?
- Не знам дали слухът е стигнал вече до теб, но Тони – майстор-фрезиста, на когото Пийч се разкрещял, напусна тази сутрин – каза Боб.
- Уф, мамка му – измънках аз.
- Не мисля, че е нужно да ти обяснявам, че хора като него не се срещат под път и над път. Трудно ще намерим кой да го замести – казва Боб.
- Можем ли да го върнем обратно?
- Ами, може и да не искаме да се връща – казва Боб. – Преди да напусне, той направил настройките, които Рей му казал да направи и сложил машината да работи на автоматичен режим. Проблемът е, че не е затегнал две от регулиращите гайки. Сега целият под е в парченца от металорежещия инструмент.
- Колко части ще трябва да бракуваме?
- Всъщност не толкова много. Машината е работила кратко време.
- Ще имаме ли достатъчно, за да изпълним тази поръчка? – го питам аз.
- Ще трябва да проверя – казва той. – Но виж, проблемът е в това, че самата машина е в неизправност и може да остане така известно време.
- Коя машина е това? – питам аз.
- NCX-10 –отговаря ми той.

Затварям очи. Сякаш една студена ръка пробива тялото ми, бърка в корема ми и започва да мачка вътрешностите ми. Тази машина е единствена от вида си в завода. Питам Боб колко голяма е повредата. Той казва:

- Не знам. Намерили са машината полураздробена. В момента говорим с производителя по телефона.

Започвам да вървя бързо. Искам да я видя с очите си. Господи, загазили сме. Поглеждам към Боб, който поддържа моята скорост.

- Смяташ ли, че е било саботаж? – питам го аз.

Боб изглежда изненадан.

- Не мога да определя. Мисля, че човекът е бил прекалено разстроен, не е бил в състояние да мисли ясно и затова е прецакал машината.

Усещам как лицето ми пламва. Студената ръка в стомаха ми я няма. Сега съм толкова бесен на Бил Пийч, че си представям как му звъня по телефона и му крещя в ухото. Той е виновен! В съзнанието си виждам него. Виждам го зад моето бюро и го чувам как ми казва, че ще ми покаже как да изпълнявам и изпращам поръчки. Правилно, Бил. Ти наистина ми показа как се прави.

За книгата

Целта: Процес на постоянно усъвършенстване“Целта: Процес на постоянно усъвършенстване” на д-р Ели Голдрат е една от най-продаваните книги по мениджмънт на всички времена и бестселър от момента на своето първо издаване през 1984г. с над 6 милиона продадени копия! Прилагана от хиляди компании и изучавана в стотици бизнес училища по света!

В книгата под формата на роман, в който текат две сюжетни линии – проблемите с управлението на завод и семейните проблеми на главния герой Алекс Рого, са представени идеите на Ели Голдрат, станали известни малко по-късно като “Теория на Ограниченията” (Theory of Constraints).

Книгата е особено подходяща за прочит от собственици и ръководители на производствени предприятия, но така също и за всички други ръководители и специалисти, които искат да опознаят управленската парадигма на Теорията на ограниченията.

Препоръчваме ти още:

За автора: Тодор Христов е съосновател на NovaVizia.com и управител на "Сита Мениджмънт Консулт" . Помага на умните хора и фирми да работят по-успешно, като води бизнес обучения, насочени към фирменото управление и продажбите. Води и онлайн обучение по продажби.

Кой друг иска да продава повече?
Стани по-успешен търговец за 30 дни! Виж как!
Присъедини се към 6000+ умни хора, които получават най-новите статии в NovaVizia.com! Безплатно е.

  

3 коментара… прочети ги по-долу или добави един

Милен

Очаквам с интерес приложението . :)

Отговори на този коментар

Милен

Продължението имах предвид.

Отговори на този коментар

Тодор Христов

Продължението и всичко останало можеш да прочетеш в самата книга, ако проявяваш интерес, Милене.

Отговори на този коментар

Коментирай