Човешки ресурси в канавката

Всеки, пътувал по пътищата на България, поне веднъж е виждал известната картина: 7-8 байчовци в сини комбинезони пушат и не-работят, а един копае дупка покрай пътя. Добре е да ни настига този образ винаги, когато твърдим, че в България има недостиг на работна ръка; че трябва да внасяме работници от чужбина, че пазарът на труда е изправен пред огромен проблем в предлагането.

Проблемът е: как да изкараме човешките ресурси от канавката?

Какво правят байчовците там? Защо е по-добре да прекараш работния ден в пушене, зяпане и мърморене, вместо да пролееш малко пот в нормален, честен труд? Та тези хора работят на въздух, извършват семпла работа с незабавен и видим резултат и правят хубави нови канавки. Защо стоят в канавката, вместо да я строят?

Друг пример от пътищата – полицаите по контрол на движението, известни и като катаджии. Какво правят катаджиите? Прекарват всеки работен ден от единствения си и уникален живот в седене и чакане на чужди гафове и в играене на безкрайни сценки с еднакви реплики и известен край. Мобилни видеокамери с палки, без функции “запис” и “обективност”. Обогатяващо преживяване ли е да си камера? И за кого е продуктивен трудът им?

Но няма пълна трудова картина без шампионите на продуктивността в България – държавните служители. Администрацията по закон расте (а понякога се смалява) по всички други критерии освен каква работа има да се свърши. Какво намират всички тези десетки хиляди хора (и нарастващи) в службата на държавата? Какво е така привлекателно зад бюрата, под йерархията, в клетката на гишето?

Данните показват – производителността на труда в България е ниска. Мързи ни? Но какво е мързелът? Част от картинката с байчовците е ужасяващият мускулен тонус. Прегърбени походки, сковани движения, спазмирани мускули на лицето и пръстите – видимо цигарата се побира там по-лесно от дръжката. Но в този текст ще стане дума за друга част от картината – мотивацията. С една проста истина и нейните следствия – трябва да харесваш работата си, за да я вършиш добре – т.е., продуктивно.

Виждаме отегчени, уморени и цинични работещи хора. Защо байчовците не харесват работата си? Или по-скоро – сигурни ли сме, че байчовците харесват в работата си очевидното – въздухът, простотата, строенето? Сигурни ли сме, че катаджиите разбират работата си така, както на нас ни се иска? Сигурни ли сме, че държавните служители виждат в работата си тези неща, които очакваме? Сигурни ли сме, че всички тези хора харесват работата в работата си?

Когато не харесваш работата си, обикновено поставяш в нея цели, различни от тези на работодателя си и на същността на работата. Нещо повече – цели професии се възприемат на две нива: предписаното, нормативното, номиналното; и “реалното”, личното, работното ниво. Хората на пазара на труда избират професия и изпълняват задълженията си според възприетата от тях дефиниция на професията.

Затова идваме до тезата на този текст: много от професиите в България, и особено тези, при които има ниска продуктивност, имат нужда от предефиниране. Предефинирането и ясното формулиране на следващите от него изисквания могат да доведат до ново поведение при избора и при изпълнението на работата от служителите – и най-вече до заемане на подходящите хора с интересната, харесвана от тях работа – и оттук увеличаване на продуктивността.

Предефинирането съвсем не е свързано само с промяна на длъжностните характеристики. Става дума за промяна на лични и обществени нагласи и възприятия към професиите.

Дефинирането на професията трябва да става от гледна точка на човешкото в човешкия ресурс. “Изискванията на работата” да се преведат и осъзнаят като “нещата, които искам да правя”. Дефиницията трябва да е насочена към интереса и предпочитанията на хората за това какво правят и какво биха правили с удовлетворение 8-10 часа на ден, 1/3 от живота си.

Ролята на работодателя в дефинирането е много важна, особено при професии без ясен профил като “работник, строителство” “полицай”, “информатор, приемна”, “секретар, административен” (из “Национална класификация на професиите”). Всяка обява за работа е дефиниция – система от сигнали за същността на професията, разчитани успешно от кандидатстващите.

Знаете ли какво съдържа обявата за работа за полицай, категория Е? Първо, това е заповед от министъра, а не обява; второ, изискванията са за гражданство, съдимост, възраст, здраве и средно образование; трето, съдържа таблици за физическа годност с термини “бягане осморка”, “сгъване и разгъване на ръцете от опора” и “изправяне на трупа от тилен лег до седеж” (мъже/жени).

Оставаме с впечатление, че дефиницията на професията е “полицай – това всеки знае какво е”, а изискванията са свързани със страничните характеристики на работата и с неща, които ще ви съобщим след одобрение, по време на “първоначално професионално обучение”. Кой иска да става полицай, тогава?

Да помислим – катаджийството контролираща професия ли е? Искаме ли да имаме специалисти по гафовете на пътя? Или искаме ли да имаме хора, които “улесняват и подпомагат движението на пътя”? Тогава може би трябва да предефинираме професията – това е професия за хора, които обичат да помагат на други хора, харесват машини, допада им работата на открито и постоянното движение. Подпомагаща професия, сродна дори на терапевта и лекаря. Тогава пък хората, които обичат да контролират, да бягат осморки и да водят сложни преговори, могат да почнат да се насочват към работа като контрольори в градския транспорт, казината или затворите.

Какво да кажем за държавните служители? Първо, да забравим това название, което просто няма граници. Можем да ги разделим на два вида (донякъде е така в Националната класификация на професиите и длъжностите) – обслужващи и нещо като експерти.

Тези, които обслужват пряко гражданите, можем да дефинираме като по-скоро медиаторска професия за хора, които обичат да работят с други хора, харесват различието, гъвкави са, чувстват се комфортно да разрешават конфликти, и умеят да превръщат сложни абстракции в прости указания.

Експертите, разбира се, са специалисти в своята предметна област, и като такива имат най-различни предпочитания към работата си. По този начин ще дефинираме професиите на държавните служители не по признака на какво/кого служат, а по това какво правят.

Колко от професиите в България имат нужда от предефиниране? Не можем да кажем, но със сигурност един огромен човешки ресурс се губи в канавката – работещ на неподходящото място или по неподходящ начин, но във всеки случай непродуктивно – поради простия факт, че хората не харесват работата си и по-точно възприеманата от тях работа.

Дефинирането на професиите от гледна точка на работещите ги хора и техните интереси дава още една качествена промяна на отношението към работата и продуктивността. Когато същностните характеристики на професията са явно дефинирани и ориентирани към човека, той ще избира работата си заради работата в нея. Не заради странични характеристики като сигурност, държавно поети осигуровки, бакшиши, ниско натоварване, 7-часов работен ден и други подобни “ползи” от байчотипните професии. Никой не е роден, за да получи социален пакет, и никой не иска да прекара една трета от живота си в чакане на голямата стрелка.

Дължим на работодателя и на работещите въпроса: този човешки ресурс по-добре ли се използва от лопатата, на която се подпира?

* * *

Тази статия се публикува в NovaVizia.com благодарение на Николай Михайлов. Благодарим ти, Николай!

В момента Николай Михайлов е консултант на свободна практика в областта на образованието през целия живот. Има интереси в социалната психология и психотерапията.