Справянето с гнева е различно от справянето с агресията

от Татяна Христова в Мениджмънт и лидерство

гняв агресияВ “Агресията: какво следва да знаем за нея?” ви насочих към три съвременните гледни точки на изследователите за природата на агресията. Направи ли ви впечатление, че в тях има ясна разделителна линия между гнева и агресията?

Мисля си, че ако осъзнаваме пълноценно това разделение, бихме могли да се справяме по-умело с гнева и агресията. Защото начините за справяне са различни.

Този път ще ще ви насоча към следните въпроси:

  • Кои са корените на агресията?
  • Научава ли се агресията?
  • Как да излезем от цикъла на гнева?
  • Как да намалим агресията?

Надявам се това да подпомогне при разрешаване на ваши или чужди ситуации на гняв и на агресия.

Кои са корените на агресията?

Ако сме готови да приемем разликите между гняв и агресия, няма да ни е трудно да приемем тезата на изследователите, че агресията започва тогава, когато човек осъзнае, че е уязвим. А уязвимостта е свързана със загубата на самочувствие, с усещането на безсилие и страх, че няма как да се справиш.

Има едно специално понятие в социалната психология – понятието “атрибуция“. С него изследователите обозначават как възприятията и тълкуванията на индивида за различни събития, хора, постъпки и пр., са в основата самовързприятията, усещанията за безсилие, със страха да се преодолее определена бариера.

Ето един истински пример за агресивно поведение в работата.

Млад човек завършва висшето си образование с отлична диплома. Силно мотивиран да приложи това, което е научил, той започва работа по своята специалност, която трябва да отбележа, че много обича. Заплащането е малко, но шефът (с 3-4 години пред пенсия) обявява, че предстои много интересна работа по проекти.

Още първата седмица служителят разбира, че в тази организация/фирма (научно звено на Българската академия на науките) никой нищо не прави. В това число и самият шеф. Той е вечно намръщен, не разговаря със служителите си, не възлага задачи, не предприема никакви действия за писане на проекти.

На новоназначения служител обаче не му харесва да търка бюрото си и да има скучни и досадни работни дни. И понеже е сърцат, предлага план какво биха могли да направят всички заедно. Шефът отсича: “Не, това няма да стане!” Тогава младият служител взема решение да потърси друга работа. Предупреждава шефа за това си намерение.

Какво следва ли? Две най-цветущи псувни от устата на шефа! По адрес на служителя, естествено.

В случая псувнята, излязла от устата на шефа, е израз на агресия (вербална), а не на невъзпитание. Няма как да обясним това му агресивно поведение освен с ниско самочувствие, с безсилие, със страх, че други хора ще узнаят как работи това научно звено…Тихото местенце, което шефът заема от дълги години е размътено от някакъв младок, който предлага някакви планове за действие, с които да се излезе от бездействието! Че кой е той?! И за по-голям и умен от шефа ли се приема?! Че нали по този начин ще “лъсне” некомпетентността на шефа?!

Научава ли се агресията?

Последните изследвания сочат, че основният механизъм на агресията е в това, на какво и как индивидът е бил научен да прави през своя живот, кой е бил неговия пример за подражение, как с и с какво е бил “възнаграждаван” или “санкциониран” за своите постъпки на агресия.

Отново пример:

Бях свидетел как двама родители (особено майката) възпитаваха тримата си синове. Когато по-големият от тях понатупваше най-малкия си брат, а той разплакан тичаше при майка си да се оплаква, майка му го съветваше: “Вместо да плачеш, иди и удари брат си и го попитай хубаво ли му е да го бият?” Малкият брат следваше съветите на майка си. А тя му казваше: “Видя ли? Продължавай да го удраяш, всеки път, когато и той те удари!”

Така малкият се научи на агресивност. Съвсем не искам да кажа, че като зрял човек той се бие наляво и надясно, но определено поведението му е по-често агресивно, вместо нормално. Той е типичен представител на пасивната агресия – тормози всички в къщи с вечното си недоволство от всичко, със забележките си, с подмятанията, с грубичките на моменти шегички…

Аз лично съм много чувствителна на тема “научаване, подражение, награди и санкции” които са вече доказани механизми на агресията. Вижте простотиите от телевизионния екран как ни облъчват… Ама поставяли “червена точка” или “червено кръгче”, “пиюкане”… Няма да сме агресивни ли?!

А сега идва ред да видим как да се справяме с гнева и с агресията. Отново имат думата изследователите.

Как да се справяма с гнева?

Гневът е неприятно чувство. Кара ни да се чувстваме груби и примитивни. Не разсъждаваме. Не сме на себе си. Откачаме. Нещо като форма на временна лудост. Изследователите казват, че хората се заблуждаваме като мислим, че можем да показваме гнева си както си искаме, както и че трябва непременно да го потискаме.

Истината е, че гневът както всички други емоции, действа циклично. Започва от страха, тревожността, напрежението, умората, уизвимостта. Достатъчно е някакво отключващо събитие или човек, което да осуети задаволяването на нашето внимание и ….да изпаднем в гняв. А ако не излезем от този цикъл, възможно е да се научим на агресивност.

Затова препоръката на изследавателите е да се научим да правим две неща:

  • Да разпознаваме скритите си чувства (страх, тревожност и т.н.), като преди всичко отдаваме на себе си повече грижи и внимание;
  • Да се научим да изживяваме гнева си – дали ще удряме по масата, по възглавницата, или ще отидем на дълга разходка, в случая няма значение, но при всички случаи трябва да поемем повече отговорност за собствения си живот, вместо да виним околните.

Как се излиза от цикъла на агресията?

Вече знаем, че агресията започва от ниското самочувствие, уязвимост, застрашеност, безсилие. Това не е гняв. Това е агресия – с думи, с действия, с походка, с поглед, с облекло, ако щете. Само и само да се нанесе ущърб на другия (другите).

Страхът от наказание може да подтисне агресията. Само в случай, че има някакви социални норми. Интересното тук е, че агресивният човек изпитва срам от своето собствено поведение. Което впоследствие го кара да се чувства с още по-ниско самочувствие, още по-уязвим и още по-безсилен. Това отново и отново му позволява да е агресивен.

Изходът от този цикъл на агресията има. Той се състои в това да се научим как да сме по-уверени в себе си, как да обявяваме свободно своите потребности, как да признаваме липсата на сила (и на власт), както и да откриваме сила и енергия.

В добавка ето какво казват изследователите по темата как да намалим агресията, когато става дума за група от хора или обещeство:

  • Ясни за всички членове на дадено общество (група) какви ще са наказанията срещу агресивното поведение, така че това да предизвика страх от наказание. Възможни са прояви на скрита агресия, но все пак действа.
  • Показване на по-малко насилие по киноекраните и в средствата за масова информация (това е по препоръка на Асоциацията на американските психолози) за сметка на повече филми, предавания и статии, с антинасилническо съдържание. Това важи и за сексуалното насилие.

В края бих си позволила да обобщя нещата по следния начин като отново ще се възползвам от научните факти:

  1. Гневът изисква мъдрост и когато се изживява правилно, наистина създава мъдрост. Мисля, че е добре да се гневим, но сме длъжни да знаем как да правим това.
  2. Гневът на роднината, приятеля или колегата следва да ни накара да се замислим дали пък наистина няма право да се гневи. Ако сме наясно как можем да му помогнем със съвет да се справи с гнева, нека го направим.
  3. Агресията е нанасяне на ущърб на други хора с конкретен умисъл. Това е заучено поведение. Има разбира се и допустима агресия, но нека я различаваме от първата.
  4. Срещата с агресивен човек е неприятна, вредна и дори опасна. Защото целта на агресивния човек е да ни нарани, унижи, обиди.
  5. След като се запознах обстойно (за сетен път) с мнението на изследователи по темата, мисля, че ако ми се налага да работя с агресивен колега, ще изисквам от ръководството да изясни правилата за работа и да ги прилага най-стриктно. Иначе в личен план, бих избрала да покажа на агресора, че не притежава компетентността, която се изисква от местоработата му. Там някъде от дефицита на некомпетентност, се заражда неговото ниско самочувствие, безсилие и уязвимостта.

Следва продължение…

Препоръчваме ти още:

За автора: Татяна Христова е съосновател на NovaVizia.com и част от "Сита Мениджмънт Консулт". Помага на фирмите да усъвършенстват качеството на своята работа чрез практични бизнес обучения, насочени към управлението на хора и екипи.

Кой друг иска да продава повече?
Стани по-успешен търговец за 30 дни! Виж как!
Присъедини се към 6000+ умни хора, които получават най-новите статии в NovaVizia.com! Безплатно е.

  

12 коментара… прочети ги по-долу или добави един

Ивалина Ташева

В статията се казва “агресията започва тогава, когато човек осъзнае, че е уязвим”, от това следва да мислим, че агресията изпълнява функцията на защитен механизъм за индивида, който я прилага.Следва да анализираме тогава от какво и от кого се защитава агресора. “Загубата на самочувствие, с усещането на безсилие и страх, че няма как да се справиш” имат своя източник и той не е само вътре в човека, защото личността не е изолирана, а в непрекъснат контакт със средата.От тук можем да допуснем, че нещо в средата провокира агресора да бъде такъв.

“Срещата с агресивен човек е неприятна, вредна и дори опасна. Защото целта на агресивния човек е да ни нарани, унижи, обиди.”- Ако ние имаме ясна представа за себе си (кои сме, къде сме и защо сме), ако имаме достатъчно добра самооценка, тогава не виждам какво агресивно поведение може да ни накара да се почувстваме наранени, унижени или обидени (изключвам физическата агресия).Има ли в нас самите предпоставки да се чувстваме така, то това означава, че сме уязвими, а следователно и потенциални агресори.

Получи се един кръг, в който представата за агресор и жертва се разми или образно казано, когато тичаме в кръг не е ясно кой от кого бяга.

Отговори на този коментар

Татяна Христова

Кръгът “агресор и жертва” съществува, наистина, но при определени условия.

Първо, когато агресорът не излиза и не иска да излезе от своя личен цисъл на агресия. Или с други думи, продължава да се чувства уязвим, застрашен, безсилен да се справи с “бариерите”, изправени пред него или по неговия път.

Второ, няма ги ясните, точните и устойчиво спазвани правила срещу агресивно поведение – в обществото или в групата, или в компанията , ако щете.

Трето, ако преследвания от агресора индивид, се изживява като “жертва”, а не като индивид с качества, умения, ценности, цели и т.н.

Иначе, продължавам да считам, че срещата с агресивен индивид е неприятна и вредна за всеки. Кой обича агресивният шеф?!

Така че добрият специалист в своята работа, няма как да е жертва на своя агресивен шеф. Той прави друго – напуска го например.

Останете наш читател!

Отговори на този коментар

Ивалина Ташева

Ще продължа дискусията с дълбоката убеденост, че с г-жа Христова нямаме различия относно агресивното поведение и подхода към агресора.Мисля, че посоките ни на интерпретиране имат своята полезност както за нас, така и за други читатели.

“Бариерите”, провокиращи агресивно поведение са
вътрешен “продукт”, а не стоящи извън човека непреодолими препядствия.”Бариери”, които сам си е поставил и му е трудно сам да преодолее.Обикновено агресивните хора съзнават, че са такива, но се страхуват да “съблекат” костюма на агресията, защото без него, могат да се окажат жертви.

Ясните и точни правила срещу агресивното поведение може да имат ефект на усилване, вместо да го премахнат.Затова:
= Да “съдействаме” дипломатично на агресора да трансформира съдистичната агресия в здравословна.Нужно е да имаме търпение, смелост, добронамереност и откритост.Тези усилия си струват, ако компанията и работната позиция са ни важни.
= Въпреки неприятните изживявания от срещата с агресивен човек, да не пренасяме в жертва своята личност или кариера.Всяка жертва е храна за агресора.Оставете го “гладен”, но с любов:)

Не отхвърлям “бягането” от агресивния шеф, като изход, но ако отново попаднем на такъв, ако колегата или клиентът е такъв.Отново бягство?До кога?
Сериозно изпитание е да се работи (ако въобще е възможно) сред и със агресивни хора.Но бягството от проблема не е решение, както и отдавна е ясно, че методът “зъб за зъб” също не работи, поне не трайно.

Отговори на този коментар

Татяна Христова

Съгласна съм с Ивалина за това, че агресорът възприема нещата около себе така както той “се е научил” да ги възприема през своя живот (детство, юношество, домашна среда, модели на поведение от работата, книги, телевизия и т.н.). В този смисъл Ивалина и аз мисля като Вас, че за агресора бариерите са си негов продукт, който той произвежда.

Както има агресори, така и други хора, на които не е присъщо агресивно поведение.

Аз не съм по образование психолог или социален психолог, макар че по стечение на обстоятелствата трябваше (а и сега ми трябва) да съм в течение на новости в психологията и социалната психология.

Та, оттам съм научила, че правилата (норми) срещу агресивното поведение са много важни в усилията за справяне с агресия.

Дадох пример с агресивен шеф. Извинете, но как да Ви разбирам – трябва ли да бъда търпелива, смела, открита, добронамерена към него, само защото компанията и работната ми позиция са много важни за мен?

А защо шефът не е е търпелив, добронамерен, и открит с мен? Трябва ли компанията да го оправдава, щото бил агресивен?

Ами ясно е, че в компания, в която нормите позволяват шефа да е агресор, а служителите да са търпеливи, добронамерени и открити, нещата ще продължат да са такива! Шефът агресор няма да се поправи от топли грижи и внимание на служителите.

Същото важи и за агресивния колега. Ако в компанията няма норми “кой, какво и как” – ще има агресивни колеги, разбира се.

Моето становище за агресията в компанията е, че нормите на компанията оказват огромно влияние върху поведението на служителите, в т.ч. и върху проявите на агресия. Основавам се изключително на научни доказателства за поведението на хора и групи в организацията.

Отговори на този коментар

Ивалина Ташева

За мен е удоволствие дискусията с Вас, госпожо Христова, за което благодаря:)
Не се съмнявам в научната отправност на твърденията Ви, подплатени със значителна опитност.Нямам намерие да оспорвам казаното, защото е неоспоримо.Искам внеса уточнението, че хората, с които общуваме и “споделяме” работата си могат да се променят тогава, когато ние се променим.Не апелирам за примирение, за снижение и послушание, а за личностно отстояване в открит и добронамерен диалог.За да се превърне това в организационно поведение, трябва първо да е присъщо на личността.
Норми – да, но норми, изградени върху ценности. Подборът на входа на организацията да разпознае кандидатите с близки до организационните ценности.Така те стават общоприети и разбрани, както от мениджърския екип, така и от всички служители, а вероятността да си “вкараме” агресори е нищожна, ако не “ценим” това.Тогава ще са принудени да се променят или да “бягат” по-скоро агресивните шефове и колеги, отколкото другите.

Ще внеса яснота относно “моята” добронамереност, откритост и търпение.Имах предвид стил на общуване – открито изразено отношение, позиция, идея без ограничението “какво ще си помислят за мен” и “как изглеждам”, но с добронамерен начин на изразяване (вербално + невербално).”Аз не приемам твоето отношение към мен (работата или идеята ми), но не отхвърлям твоята личност”.(Не препоръчвам да се заучи фразата).Без ярост, гняв или хленчене показваме, че се самозачитаме, зачитаме и личността на “агресора”, но не приемаме и отхвърляме неговото поведение, а не него като цяло.Щом е шеф или колега, значи той носи качества за това, но няма нужния подход.Агресивността често е обусловена от страха от отхвърляне и ако човекът разбере, че проблемът е поведението, а не личността му започва трансформацията си.И тук идва мястото на търпението.Знанието, че това не става с “магическа пръчка” идва да ни въоръжи с търпение.Усилията ни не трябва да поглъщат голям личен ресурс, защо все пак нашата роля в компанията не е “терапевтична”:))
Ако компанията и работната позиция са важни за нас е добре да използваме точно тази мъдрост и дипломатичност, за да се опитаме да променим другия, вместо да бягаме, защото никога не е ясно на какво можем да попаднем.Твърде често това, което е “под водата” на айсберга се “вижда” едва когато се гмурнем.

Отговори на този коментар

Татяна Христова

Ивалина, ние спретнахме набързо една цяла конференция! Шегувам се, разбира се, но дискусията по тази тема е полезна не само за нас двете, но вероятно и за други, които са обект на агресия.

Съгласна съм с вас по много неща. Виждам, че Вие също.

С риск обаче да се повторя, нека кажа, че агресията е преднамерено поведение, което цели нанасяне на ущърб. В този смисъл, лично аз не искам да зачитам личността на агресора, защото тя си е част от поведението му.

Това е мое мнение, моят опит.

Ако аз съм служител на агресивен шеф, защо трябва да искам да го променям?

Отговори на този коментар

Ивалина Ташева

Благодаря за оценката:)За да се получи “конференция”, значи и двете страни имат потенциал за качествено “говорене” по темата:))
Аз лично се надявам нашият задочен диалог да бъде прочетен от повече хора, защо има смисъл за разбирането и подхода към този актуален за обществото ни проблем.
Агресия проявяваме всички, но при някой хора не се забелязва, защото е израз на здраво поведение, при други здравото поведение е потискано и прераства в нездравото – дразнещо и вредящо на обкръжението им в работата или в семейството.
А защо да променяте агресивния си шеф ли?
Ами, за да направите работната си среда по-комфортна:))
За мен е удоволствие дискусията с Вас.
Надявам се да се “срещнем” и в други теми.

Отговори на този коментар

Татяна Христова

Е, щом искате да направите работната среда по-комфортна и избирате това да стане посредством превъзпитание на агресивния шеф, то аз няма какво повече да добавя освен да Ви пожелая успешна мисия.

Между впрочем, ако имате точно такъв пример, каня Ви да го споделите на страниците на Нова Визия под формата на статия – ще бъде поучително за всички.

Отговори на този коментар

123456789

Занимавам се с психология от много време и наистина ми е в кръвта тази прекрасна наука.Помагам на приятели при всеки проблем,дори и на непознати (което отстрани понякога изглежда странно)Стремя се да откривам интересни хора,които да наблюдавам,да им съпреживявам и помагам.Има един много скъп човек за мен,който често не контролира гнева си.Което в никакъв случай не означава,че е лош човек(напротив страхотно добър,разбран и сърцат човек е)Не му липсва самочувствие,дори си има достатъчно(с покритие).Ето тук се явява моята уязвимост-компетентна съм по почти всички психологически въпроси,а тук нямам отговор,защо е така.Обикновенно приявява агресия и мисля,че често аз я провокирам.Всеки мой съвет и загриженост отключва това поведение,което рефлектира върху мен(аз съм прекалено добронамерена личност)В такива моменти се чувствам обидена,наранена и не контролирам гнева си,който насочвам към себеси(не съм способна да нараня друг човек,камоли гореспоменатия)Знам,че трябва да засегна въпроса за неконтролируемата ярост на този човек,пред него,искам да се опитам да помогна,но знам че може би тогава ще избухне повече от всякога друг път.Не знам как да постъпя.Ако тук в този форум някой има мнение по моя въпрос бих приела всеки съвет.

Отговори на този коментар

Жоро

Здравей, 123456789!
Никога до сега не съм и предполагал, че това може да бъде име на жена! :-)
И в тази връзка, искам да те помоля да обмислиш следния въпрос, а именно – струва ли ти се агресивно да помагаш на хора, когато те искат нещо съвсем различно от теб?

Отговори на този коментар

dstoykov

В последното изречение “Там някъде от дефицита на некомпетентност” има техническа грешка. Трябва да е “дефицит на компетентност”

Отговори на този коментар

Мария

Госпожо Христова, намирам статията ви за много интересна и полезна и имам един въпрос : Приятелят ми с когото съм от близо 2 години има изострено пасивно агресивно поведение, което мисля, че е породено от баща му, който постоянно го комплексира спрямо ума му и мъжеството му, а приятеля ми отчаяно се опитва да спечели уважението му… но… както и да е. Проблема ми е, че той предава тези негативни емоции на мен, опитвам се да не му се връзвам на “заяждането”, но в един момент наистина започна да ми насажда чувство за вина, малоценност и нисък интелект и вероятно и още нещо, което не съм открила ;) Вече 2 години се опитвам по всякакъв начин да му помогна да прогони тези емоции, но той напълно отрича да има такова нещо, даже ме изкарва един вид невменяема и казва, че аз съм тази която има ПРОБЛЕМ. И от тук започва моя гняв, който старателно се опитвам да не си изкарвам върху другите :) Въпреки всичко много искам да се оправи и наистина имам нужда от помощ (вече имаМЕ). Какво да направя ?!

Отговори на този коментар

Коментирай