Бел. ред.: Тази статия е продължение на статиите “Има ли кадри у нас или проблемът е в работодателите?!” и “Може ли човек да си намери работа, без да знае какво точно търси?”.
Всички ми казват, че не мога да си потърся и намеря работа, ако не зная какво точно искам да работя. Имам придобита професия и завършено някакво полу-висше образование, но след 10 години работа осъзнах, че тази професия, образование и работа не са за мен. Усетих се „вкарана” в коловоз, който не е „моят”. Кое трябва да е това, което може да ме накара да продължа да стоя в него?
Съзнателно да страдаш, работейки нещо, което не харесваш и не е за теб, поради което го вършиш с много усилия, за да стане както трябва, е потискащо, депресиращо, комплексиращо. Защо да продължаваш да го правиш след като знаеш, че това никак не е задължително и че има други пътища и начини? Защо трябва да му се оставяш да те хаби, след като имаш избора да не го правиш, щом си го осъзнал?
На 31 годишна възраст тепърва започвам да откривам коя съм и за пореден път се сблъсквам със сериозни проблеми. Дотук „подпомагана” от изкривените родителска обич и загриженост, а от тук-нататък, след като осъзнавам някои неща, „подпомагана” от социума, от работната среда, от бизнеса, от сферата, в която трябва да се реализирам.
Защо? Ами защото, уважаеми хора, аз отказвам да правя това, което повечето от вас не са се осмелили да направят. Не че не са си го помисляли.
Струва ли си да работя нещо, само защото такава ми е професията, защото това съм завършила и това е образованието ми, защото вече е минала някаква част от живота ми защото пак трябва да започвам отначало?!
Едва ли съм по-добра и по-различна от вас. Но имам смелостта да направя промените, защото нямам какво да губя. Всеки от вас може да ги осъществи, но разбира се, винаги ще има определена цена, която трябва да се заплати. Аз знам каква е моята и не съжалявам за нищо, колкото и трудно да ми е било, да ми е и ще ми бъде. Целият ми живот е минал в борба и тя ще продължи, докато не стигна мястото или състоянието, в което тя ще бъде вече ненужна. Знам това и именно то ме прави по-свободна и по-силна!
Замислете се, колко от вас правят това, заради което са дошли на тази земя? Това, което ви е отредено, сиреч нещото, в което да сте добри, нещото, което би ви правило щастливи и в същото време полезни за останалите? Защото ако това, което правите с желание и любов е мисията ви, изпълнявайки я, то тя няма как да ви прави нещастни!
Задавам си следните въпроси.
Защо трябва повечето хора работят на места, на които не им харесва, или вършат неща, които не им се отдават?
Макар и да се стараят, те си остават трудни за тях, което ги кара да полагат свръх усилия, а това ги прави нещастни и ги изтощава до краен предел. В същото време има хора, на които същата дейност им се отдава и го правят с лекота, просто защото това е работата за тях.
А колко по-просто щеше да е, ако всеки е открил мястото си и върши това, което умее. И той самият ще е щастлив, а и работодателят му ще е доволен, защото има срещу себе си служител с максималната продуктивност.
Защо трябва да се хабят ресурсите?
Защо, ако аз притежавам нещо, което би било полезно за някой, да не мога да му го дам? Само защото хората така казват, само защото обществото така ни налага и ни вързва ръцете, само защото не можем да намерим допирната точка между търсещите това нещо и предлагащите го.
Защо трябва да хвърляме на вятъра уменията си и да страдаме постоянно? Та от кого зависи нашето собствено щастие? Защо винаги се оставяме на течението да ни носи и се примиряваме със ситуацията, казвайки си, че всички са в това положение, че никой не може да бъде щастлив и да прави това, което иска и други подобни?
Да-а, това е икономиката, това е капитализмът и това е „прекрасният” механизъм, който владее нас – хората! Който ни подчинява, вкарва ни в калъпа, който изисква от нас само да бъдем добри батерийки, които да зареждат голямата машина – шепата хора, които са впрегнали благата на света да работят само за тях.
Кое е това, което ме провокира да действам по точно този начин, че да превърна слабостите си в сила?
Фактите са си факти, миналото не може да се върне и не е нужно, защото то е донесло настоящата опитност. И все пак.
Кои са „лесно” успелите хора?
Тези, които са били подкрепяни от родителите си и са имали безусловната им обич? А кои са трудно успелите хора? Тези, които чрез болката и страданието са прозряли правилния път, неподкрепяни от никой, живели сами и осъзнали, че човек винаги е сам, от колкото и приятели да е заобиколен?
Разликата между двата типа хора е, че първите са оптимисти по рождение (или по-точно по възпитание). Заради това успяват по-бързо и лесно да се реализират. А другите са на пръв поглед песимисти, черногледи и вечно мрънкащи.
Затова първите винаги се чудят на вторите и все не могат да разберат, какъв им е проблемът на вторите, та все мрънкат и се оплакват от трудностите, препятствията и вечната липса на време, от тегобите и сблъсъка с жестоката действителност.
Първите не разбират трагедията на вторите, а вторите се дразнят на първите, защото не могат да им обяснят, че животът не на всички е бил толкова позитивен, колкото техния, само защото са имали безусловно любящи родители и добър старт!
Хора, приемете факта, че децата ви винаги са по-умни и по-знаещи от вас! Вие като родители сте тези, които бавно, но сигурно убивате техните знания и заложби, опитвайки се да ги възпитате спрямо нормите на обществото, а не на сърцето си. Чрез този неосъзнат от родителите процес и средство за манипулация, истинските и съществуващи ценности на децата биват смачкани, трансформирани, изкривени, превъзпитани!
Ето и един пример, който ще си позволя да дам чрез цитат от Хорхе Букай. Изречение, което ме шокира с простотата, същността и дълбочината си, които илюстрират описаното дотук:
„Малкият Панчо е бил сам … Не е имало кой да му каже, че няма да успее.”
Това, в което е успял 6 годишният Панчо е да спаси себе си и братчето си бебе от пожар в дома им. В следствие на общото изумление от станалото „чудо”, цитатът е отговорът на един мъдър и уважаван пожарникар, който очевидно е осъзнал това, което се опитвам да обясня, а именно че децата знаят и могат, допреди родителите да ги осакатят като им внушат, че не знаят и не могат.
Когато прочетете всичко дотук, моля ви, не казвайте: „Ами така е, право е момичето, ама какво да направим!”. Направете това, което зависи от вас! Другото само ще дойде. Направете го с лишение, но с желание, от чисти подбуди и с чисти мисли, и ще видите резултата.
За себе си вече изясних каква е пряката връзка между възпитанието на децата и реализацията им в живота. Когато трябва да решат по кой път да тръгнат, те не са способни да го направят.
Тогава каква е заслугата на родителите в случая? На този въпрос ще се опитам да отговоря в моята последна статия със заглавие: „Каква е връзката между професионалното ориентиране на кандидат-студентите, родителите, социума и последвалото неумение да си намерим подходящата работа?”.
* * * * *
Тази статия се публикува за първи път в NovaVizia.com благодарение на Екатерина Чонева.
Благодарим ти, Екатерина!
Екатерина Чонева работи 10 години като счетоводител в счетоводна кантора. В момента е в активно търсене на нова кариера в нова сфера, като стремежът й е да работи с хора – нещо съвсем различно от това, което е работила досега, но пък нещо, което вероятно ще я удовлетворява много по-силно.
{ 1 trackback }
{ 24 коментара… прочетете ги по-долу или добавете ваш }
Коларова 26.06.09 в 07:36
Много хубава и силна статия Екатерина!
И аз май бях на твоите години,когато си дадох сметка ,че май това което любещите ме родители искат да изваят от мен ,не е моето амплоа и призвание. И започнах моята борба и тръгнах по моя път….
В помощ на това ,което реших да направя имаше поредица от благоприятстващи пътя ми обстоятелства ,но сигурно затова ,че аз ги виждах или по скоро ги осъзнавах .И бях благодарна за всеки “жест” на съдбата. Но най важни бяха вярата ми ,че ще успея ,любовта на семейството и подкрепата на приятелите….. Човекът е социално същество !
Но за едно си права много права ,ако не вземеш решението сам и не започнеш да търсиш какво е призванието ти ,никаде няма да стигнеш.
Затова и ти пожелавам от сърце “попътен вятър” .
С уважение :
д-р .инж. Любка Коларова
/председател Българска Франчайзингова Асоциация/
Светомира 26.06.09 в 08:56
Здравейте Екатерина,
Чаках статията Ви с голям интерес, защото предишната Ви беше с много заряд и провокиращи идеи. Тази прочетох вече два пъти и единственото, което си мисля е дали наистина младите хора изпитват толкова гняв към родителите си и обществото ни. Ще следя с интерес коментарите.
Желая Ви от все сърце да станете такъв родител, който не пречи на децата си и не използва възпитаването им като ” средство за манипулация”, с което “истинските и съществуващи ценности на децата биват смачкани, трансформирани, изкривени, превъзпитани!” Ще ми се тогава отново да прочетете материала си. Защо не го публикувате и в http://www.bg-mamma.com/articles/?
Румен Неделчев 26.06.09 в 09:02
И в третата твоя “изповед” Екатерина, прозира “един разговор на глас с второто си аз”, който разговор е посветен за това “кой ми е попречил да бъда професионално щастлив ?”. Животът показва, че търсенето на “причини” не помага. Помага търсенето на “начини”. Теоретично, съвпадане на комфорта на работната среда с комфорта на личността може да има. На практика това е трудно реализуемо, защото живеем в един материален свят, с ограничени ресурси, неравномерно разпределени регионално, а от там и невъзможност да достигат в еднаква степен до всички. Тази практическа ситуация трябва да ни подсказва, че трябва да сме гъвкави и главно, да се измъкнем от стандартното клише, че след като сме завършили специално образование и работили като счетоводители, такива трябва да останем за цял живот. По развитите общества отдавна са осъзнали повелята на живота “Учене – цял живот”, в прекия и косвен смисъл. Вторият важен инструмент е да се научим да управляваме “баланса на компромисите”. Темата за този баланс е доста дълга в теоретичен и практически аспект, за това простичко ще го дефенирам така – в реалния живот всеки един от нас трябва да направи компромис между желаното и предлагането. Избора на този компромис трябва да го управляваме ние, но не емоционално а рационално. А да се го управляваме рационално трябва да се НАУЧИМ как се прави това.
nedagog 26.06.09 в 09:55
Здравей, Катя!
От горния пост разбрах, че това ти е трета статия по темата. Поздравявам те, че си усвоила “откъсването от родителите”. Това е голям успех, стъпка, която не всеки може да си позволи да направи.
Не забравяй обаче, че това не е самостоятелна и още по-малко – самоцелна стъпка: това е част от усвояването на “откъсването” въобще. Това също ще е от ключова важност за бъдещата работа, която си избрала – работата с хора, защото перфектното “откъсване”, както надявам се скоро ще откриеш, води до хармонично интегриране от висш порядък.
Успех!
Мая Георгиева 26.06.09 в 10:13
Катя, махай се от тази счетоводна кантора!
… Благодаря ти за емоционалния текст! Вдъхновни ме! Мисля, че може да покажеш таланта си в сферата на образованието, литературата, ПР и рекламата! А когато си намериш нова работа, където всеки ден отиваш с ентусиазъм, вълнение и 1000 идеи, намери си още един интерес и го превърни в свое хоби! Така направих аз.
Успех!
(И Майкъл, почивай в мир . . .)
Eмил Минев 26.06.09 в 10:17
Хубава и провукираща статия. Никога не е късно, човек да намери себе си. Аз съм силен привърженик на това, че всеки трябва да открие нещата, които го вдъхновяват и да се занимава с тях. Без да мисли с “какво ще си изкарва хляба”, да са следва порива на сърцето си. Лека полека и останалото си идва на място. Вече има предостатъчно примери за хора, успяли да постигнат това.
Нещо, което препоръчвам по темата е Последната лекция на Ранди Пауч (http://www.inspirelearning.net/2009/01/posledna-lekcia-randy-pauch/). Книгата му вече я има и на български.
Г-н Неделчев, позволете да не се съглася с вас. За това, дали ресурсите са ограничени или не е въпрос на нагласа и мислене. Нещо повече – науката все повече показва, че няма такова нещо, като ограничени ресурси. Даже напротив. Грешката е, че се учим да живеем “рационално” и да правим компромиси със себе си и желанията си. Вместо да се учим да познаваме емоциите си и да следваме мечтите си. Второто е по-трудно. Изисква повече смелост, хъс и да вярваш в себе си. Определено се налага и има различни ситуации, в които е добре да се направи компромис, но не и да се живее по този начин!
Трудно е, но е възможно! А резултата – един щастлив и вдъхновен човек, който реализира себе си на пълен потенциал.
Поздравявам Екатерина за смелостта й, да тръгне по този път!
Кремена Джорджева 26.06.09 в 10:18
Здравейте, Екатерина.
С интерес прочетох и третата Ви статия. Сякаш четете мислите ми. И аз си задавам същите въпроси.
Превид наблюденията, които имам, ще си позволя да коментирам ролята на родителите за успеха на децата им.
Под безусловна обич аз разбирам не тази, която разчиства, улеснява и постила с рози пътя на детето. Сигурно сте чели Морган Скот Пек. Тази обич не създава лесни условия. Напротив, тя е дисциплина от страна на родителя към себе си да се отдръпва от живота на детето си когато то само трябва да се справи с даден проблем. Така погледнато, на това дете не му е лесно. То не получава шестица в училище, понеже майка му се е сприятелила с учителката. Не получава велосипед само защото съседчето вече има. Такива деца се борят “сами” и когато се справят, успехът е техен. Не на родителите им. За обичащите родители това е голямо изпитание. Много по-лесно ми е да вляза и за 5 мин. да подредя детската след бурна игра. Но така не помагам на децата си. Избирам да отделя тези 5 мин. да измисля как да ги провокирам, да им създам трудност, за да може сами да решат да подредят стаята си.
Предполагам, че този принцип, приложен и при избора на професия, би трябвало да проработи. Защото тя не се избира като си на 14 или 18 години. А се подготвяме за нея още от детството си. Учейки се да вземаме решения и да се справяме сами.
Vanya 26.06.09 в 11:03
Превръщането на слабостите в сила е безсмислено занимание. Свързано е със загуба на енергия и ресурси. Лесният (икономичният) начин е да откриеш и използваш силните си страни. Родителите може да са ценни помощници в този процес, ако не са – никой не може да ти попречи да го направиш за себе си.
И понеже изглежда, че си в задънена улица от заплетени размисли – ето нещо полезно: Девет мита за кариерата от Пенелопи Трънк:http://blog.guykawasaki.com/2007/05/the_nine_bigges.html,
с добър превод на български: http://www.karieri.bg/show/?storyid=594938
Здравко Зафиров 26.06.09 в 11:09
Здравейте Екатерина,
поздравления за отново страхотната, провокираща и определено вдъхновяваща статия.
В момента не съм в състояние да коментирам темата и емоциите си, по-скоро ще споделя, че аз лично съм настроен на тази вълна от години и това, което искам е по-скоро да открия призванието си; лошото е, че всичко с което се захвана е безкрайно интересно и вълнуващо и искам да правя всичко. Тогава брои ли се, че не знам какво искам?
Иначе не съм доволен от работата си в момента, харесвам я като цяло и ходя с удоволствие на работа. Понякога обче има моменти, в които нямам желание за работа и ме обхваща неистово желание да се захвана с нещо друго и да се махна от глупостите на самодоволни работодатели.
Май решението е да работиш за себе си.
shamans 26.06.09 в 11:57
Здравко: Статията ми хареса, но искам да кажа, че не авторката, а ти ми четеш мислите. Аз съм на тази вълна от скоро, две-три години, но непрекъснато намирам нови интересни неща за вършене и всички са различни от това, което правя в момента, макар да използвам точно знанията, които съм придобила в образованието си. Така че и аз не знам какво искам и имам чувството, че това ми е най-големия проблем.
Димитър Караниколов 26.06.09 в 12:30
“Замислете се, колко от вас правят това, заради което са дошли на тази земя?”
Авторката на 31г. си мисли,че знае коя е.
На 21г. също си го е мислила,но е било друго.
На 41г. може да е трето.
И кой успех е наистина лесен?
На Гейтст ли,или на Ричард Брансън,или на Тед Търнър ?
То на всеки е ясно,че трябва да работи с желание.
И дори най-суровия родител казва,че обича детето си безусловно. Както и този,който неограничено глези наследника си.
Мира 26.06.09 в 12:59
Привет Екатерина,
поздравления за провокативната и много истинска статия. Мен лично много ме развълнуваха тези твои споделени размисли, тъй като аз самата в момента се намирам в абсолютно същата ситуация и много зареждащо ми подейства това да прочета, че и други хора минават през същите житейски промени. Аз съм на 37 години и 12 години вече се боря със счетоводството и финансите и все съм професионално неудовлетворена и някакси естествено досега компенсирах тази си неудовлетвореност със заниманията си с различни хобита, но в последната половин година в резултат на много безсънни нощи и себепознавателни размисли и аз взех решение да напусна последната си добре платена работа и да си дам време от 2-3 месеца почивка и спокойствие, за да мога да се концентрирам върху себе си и евентуално да чуя зова на сърцето си, тъй като явно досега с много усилия съм успявала доста успешно да заглушавам неговия глас.
Поздравления на теб за смелостта и благодарности за споделянето!
Петър 26.06.09 в 14:01
Питам се, дали агенциите за подбор на персонал имат тестове за определяне на идеалната професия (според наклонностите) ?
Логично е да имат. Ако такъв тест се попълни 3 пъти през определен интервал (за да се изключат моментните колебания в настроението), може би ще даде отговор…
Светомира 26.06.09 в 15:23
@ Петър
http://www.businesstest.bg- ето едни безплатни тестове, получават се интересни резултати
Екатерина Чонева 26.06.09 в 15:55
Здравейте и от мен. Ето още един адрес на тест, който смятам за доста добър и пълен, казващ много неща за много области. Този на Светомира също е добър и навярно има още, но аз поне не съм ги открила засега. http://mapp.bg/read.php?name=cm_free&lang=bg
В близко бъдеще се надявам да успеем да направим блог, на който ще публикуваме всичките ми документи за кандидатстването ми за работа и всички помощни такива, които съм съставила и събрала от целия ми опит по търсене на работа. Също така мисля и да качим доста чужди събрани материали най-вече от интернет, които на мен ми оказаха доста положително влияние и ми помогнаха да повярвам в това, което правя. За тези, които намират нещо полезно и окуражаващо в подхода ми и/или в писането ми, и смятат да поемат по подобен на моя път, надявам се всички неща, които ще качим там, да му бъдат от полза. Абсолютно всичко ще бъде без никакви задни мисли, още по-малко с цел самореклама, защото част от нещата, които ще качим ще бъдат достатъчно лични, но със сигурност полезни на много хора, затова предпочитам да ги споделя. Основното ми желание е да бъде използван целият ми натрупан опит и събрани ползотворни материали от колкото може повече хора. Той ще бъде откриваем по името ми, тъй че който смята, че може да открие нещо полезно там, може да опита да го потърси до месец, най-много два. Надявам се, информацията, която споделям тук няма да бъде приета като реклама, защото идеята ми е най-безкористна, нищо че хората са предварително предубени и по-склонни да бъдат песимисти. Пък и нали някои от коментиращите писаха, че това е сайт, в който е добре да си бъдем от полза, тъй чее …, би следвало всичко да е в реда на нещата.
Поздрави на всички, благодаря отново за коментарите и за пожелания успех.
Петър Пенчев 27.06.09 в 08:00
Хубава статия и по-точно хубаво е да мислим на такива тами. На дали има рецепта за това къде искаш да отидеш и дали ще бъдеш щастлив там. Много трудно от самото начало можеш да определиш пътя и всяка една стъпка и да стигнеш до мястото/състоянието в което да си кажеш “Тук ми е добре”. Може би е по-интересен пътя и като човек би чувствал удовлетворение от самостоятелно взетите решения и баланса между следването на сърцето,интуицията и все пак разума. Това е от мен
Петър Ч. 27.06.09 в 15:46
Здравейте, Екатерина,
Благодаря за прекрасната поредица, тя ми помогна да дам насока на дъщеря си която е на 19 и тепърва избира какво и защо да учи, но…
обърка мен. Като работодател вече повече от 10 години се опитвам да давам на хората си правото да променят онова което е основна “професия” в онова което наистина им харесва (или умеят) да правят и… резултата е плачевен, Хората (средната възраст във фирмата е <30) не могат да оценят свободата, защото този модел към който се стремиш и който аз се опитваХ да наложа по своята същност е за много високо мотивирани хора мислещи в бъдеще време, каквито напоследък трудно срещам. Желая ти успех, аз навърших 40 и се отказвам. Много по-лесно е да се работи в коловоз. Хората са по-щастливи когато нямат други варианти… Свободата е състояние на духа
Димитър Караниколов 27.06.09 в 18:35
Проблема на статията е може би,че някак съветва :
1.Оставяй детето ти да прави каквото си иска;
2.Като ти писне – зарязвай всичко,разрушавай – и почвай нещо ново,до момента в който и него се наложи да разрушиш.
Пораженска мекушавост внушава според мен.
Да,трябва да се оглеждаш,да се променяш – но не и да твориш такива крайни революции.
От които освен масови разводи и разбити съдби – нищо друго не остава.
Дано греша.
Катерина Харизанова 01.07.09 в 12:49
Здравейте Екатерина,
Първо бих искала да кажа, че изчетох статиите и ми харесаха.
И понеже сте отворена и към различните мнения, ще си позволя да отговоря на въпроса защо хората продължават да работят нещо, дори когато са установили, че не е за тях. Дано не ви се стори много тривиално, но много хора имат семейства и деца, и не могат да си позволят волността да останат месеци без работа, за да преоткрият себе си.
Скоро ще стана на 32 и все още мисля, че най-голямото постижение в моя живот, е когато в края на средното си образование застанах пред родителите си и казах, че няма да продължа по техните стъпки и искам да работя в съвсем друга сфера. За което те поздравявам и теб.
Искрено се надявам, един ден, когато се наложи да дам съвет на моите невръстни деца, ще мога да преодолея собсвените си амбиции и желания и ще успея да ги насоча правилно.
Успех в търсенето на работа и ти пожелавам, ако все още нямаш, скоро да създадеш прекрасно семейство, защото децата са смисъла на живота. С майка, която е осмислила собсвеното си съществуване, децата един ден ще са свободни да поемат по своя си път.
Екатерина Чонева 06.07.09 в 09:23
На 26-ти бях написала текста, който пускам сега. Прецених, че няма смисъл да го публикувам, защото дългите ми коментари и личната насоченост на темите не допадат навярно на доста хора, предвид насочеността на блога. Макар и същата тази насоченост да формира бъдещата личност, която ще стане професионална! Но от тогава досега не ми дава мира, че не го пуснах и затова го правя, защото може би така трябва.
26.06.09
Ще си позволя едно уточнение, провокирано от поста на Светомира. Искам да кажа, че аз съм наистина щастлива от това, в което съм се превърнала и то точно благодарение на родителите ми. Не защото те са ми помагали или възпитали да бъда такава, а защото тяхното неосъзнато и до ден-днешен отношение ме накара да стана такава. Не само, че не съм изпълнена с гняв към тях, но и все повече започвам да ги обичам, защото все по-дъблоко осъзнавам, че тяхното поведение е било това, което е трябвало да бъде. Те са ми дали несъзнателно това, от което аз нистина съм имала нужда – трудностите, благодарение на които съм стигнала дотук. Няма причина да им се гневя, защото разбирам, че поведението им не е било умишлено и абсолютно вярвам, че те ме обичат и са направили за мен каквото им е било по силите. И честно да си призная, не бих искала да бъде друго, ако можех да променя нещата. Макар и понякога, когато ми е изключително тежко, да ми се ще ситуацията да беше доста по-различна, само защото “другото” е по-лесно, това не означава, че не съм благодарна на тях и на всичко, което са направили за мен.
Ясно е, че всеки нормален родител си мисли, че прави най-доброто за детето си. Но разбиранията за „най-доброто” се разминават твърде много с действителността – това, което трябва да бъде за да е добре детето. В насоката на Кремена – да бъдеш от полза за детето си, означава ти самият да се измъчваш, защото трябва да го оставиш да пада, да се удари, да опита само, за да разбере за какво става въпрос, а не да го „предпазваме” непрекъснато от всичко, мислейки си, че това е добро за него. Точно тази болка трябва да изтърпят родителите – да го оставят „да старда” за да може да се научи. А родителите нямат смелостта да го направят съзнателно, защото им е нужна много сила, дълбоко разбиране и доста натрупана мъдост. Всеки е дошъл на тази земя за да натрупа собствения си опит и не може да попие чуждия, за да му бъдат спестени трудностите. Това е основно грешно разбиране на родителите, защото те си мислят, че когато са си изпатили от нещо, задължително трябва да предпазят децата си от същото, като им набиват в главата и ги принуждават с добро или лошо да се съобразяват с тях, защото те знаят, те имат вече натрупания опит. Ето това е осакатяването, за което говоря – че родителите не се вслушват в зова на детското сърце, което е изключително чисто и знаещо, а правят това на което цял живот са „ги учили”. Ако имат достатъчно натрупана мъдрост, биха се оставили самото дете да ги учи как да го отглеждат и „възпитават”, за да си бъдат взаимно от полза. Да, може и да звучи абсурдно, но е най-дълбоката истина, която за жалост разбираме твърде малко и твърде късно.
Идеята на това споделяне или изповед, както го наричат някой постващи, не е да прехвърлям вината на родителите си или да им се гневя, защото „не съм можела да се реализирам в живота си”. Просто се опитвам да споделя опита си на осъзнато потърпевшо дете за евентуална помощ на родителите, които имат очи да видят и уши да чуят за какво говоря и най-вече желание, да бъдат наистина полезни за децата си, което впоследствие ще им помогне и за правилното и професионално, и не само, ориентиране.
Мисля, че е излишно да продължавам, защото темата е изключително дълга, болезнена за много хора, пък и не й е тук мястото. Освен това има прекасни творци, които са се изразили далеч по-мъдро и най-вече далеч по-кратко и смислено от мен. Тези, които ги вълнува тази тема и искат наистина да бъдат полезни за децата си, могат да се запознаят с безценното наследство на Халил Джубран.
Светомира 06.07.09 в 13:14
Аз ли нещо не разбирам, но посланията, които искате да предадете със статията си и Вашите коментарите после, взаимно се изключват!
Екатерина Чонева 06.07.09 в 14:24
Светомира, търсенето е процес и път, който е изпълнен с противоречия. Ако ги няма, няма как да се научим, защото няма какво да ни провокира. Ние самите сме изтъкани от достатъчно противоречия, просто не винаги си го признаваме и не винаги успяваме да го видим в себе си. Когато човек гледа отстрани е доста по-лесно. Освен това, нещата които някой се опитва да обясни, не винаги биват разбрани със смисъла, който авторът е вложил в тях. Всеки намира нещо за себе си и го тълкува според собствената си гледна точка, а тя почти за всеки е различна. Причината за това е, че истината има много страни и всеки има своята истина.
Някой беше написал това в интернет, а моя приятелка ми го изпрати и се впечатлих много от простотата на обяснението и голямата истина в него!
“Представете си, че съществува един правоъгълен аквариум. Вътре има една рибка, която седи почти неподвижно. Иска ми се да нарека аквариума и рибката в него – истината/реалността. Те са факт. Аз седя пред широката страна на аквариума и виждам рибката в профил. За мен истината изглежда така – аквариум дълъг 30 см и рибка, дълга 5 см с голяма красива опашка.
Да обаче, откъм тясната страна на аквариума седи друг човек, който наблюдава същата истина/реалност, но за него тя изглежда така – аквариум дълъг 15 см и рибка, висока 2 см, тънка, с очички и уста, но без опашка.
И започваме с този човек да си говорим и да си споделяме вижданията за реалността. В един момент няма как да не стигнем до противоречие, защото той ясно вижда едно, а аз абсолютно друго. Въпреки, че наблюдаваме едно и също!
Според мен, всеки от нас си има място пред аквариума. И това е неговата гледна точка. Невъзможно е двама различни индивида да имат една и съща гледна точка. Физически е невъзможно. Но всички, взети заедно виждаме цялата истина едновременно. Ето защо няма много смисъл да влагам енергия, за да се боря с чуждата гледна точка, колкото и неправилна да ми се струва тя. Още повече, че ако взема да обикалям аквариума, ще попадна подред в много други гледни точки. Но винаги ще виждам пред мен само една. Това не означава обаче, че тя е единствена и няма други. Ако съм обикаляла достатъчно, ще съм наясно, че има други и те са също толкова достоверни, колкото и моята. По-скоро трябва да се опитам да работя заедно с хората, които виждат нещата различно от мен, именно защото няма как да съм едновременно в моята и в тяхната позиция. Хората, които виждат различно от мен са всъщност голямото богатство, което ще ми позволи да опозная истината/реалността по-добре. Още повече, ми се струва малко безразсъдно да твърдя, че аз знам цялата истина, при положение, че пред мен във всеки един момент е само една част от нея.
Естествено, съвсем друго е, когато човек сам изпита истината върху себе си, затова не бих спряла да обикалям аквариума.”
Светомира 06.07.09 в 15:54
Мене такива обиколки и завъртулки ме объркват, вече предпочитам да съм рибата
!
Vanya 06.07.09 в 20:13
Екатерина, явно не харесваш прагматизма, затова си прочети “Митът за пещерата” на Платон, та да се заплетеш още по-добре.