Не ми се иска някой от вас да си помисли, че заглавието е незавършено поради техническа грешка. Няма такава грешка!
Но вие вероятно се досещате какво е продължението на “Ние ги лъжем, че ги учим, а те…”, нали?
Умишлено избрах подобно заглавие. Целта ми е да разделя участниците в този процес на надлъгване (в него няма победители) на две групи. Висшето училище, плюс преподавателите в него са едната група. Другата група са студентите.
Мое вътрешно убеждение е, че ако висшето училище и преподавателите се правят, че обучават, то и студентите се правят, че учат.
Това ми прилича на компания, в която работодателите и мениджъри обявяват колко добри са възнагражденията и условията на работа, но служителите усещат фалша и като компенсация се правят, че работят всеотдайно.
Не зная дали успявате да си дадете сметка доколко опасно е това надлъгване. Аз лично гледам на него като на опасност, която застрашава лавинообразно много аспекти на нашето общество.
То значи “брак” в крайния продукт на висшето училище, “рекламации” от страна на купувачите на този продукт (бизнесът, обществото), неефективен обществен разход на ресурси (пари, време и др.) и не на последно място - нещастни, необразовани хора с дипломи, които не съумяват да открият навреме достойното си място в живота.
Темата е многолика. По нея се дискутира. Но не толкова категорично. И не толкова директно, колкото би следвало да е. Затова отправям посланието си към компаниите, които имат силен интерес от това да спре процеса “Ние ги лъжем, че ги учим”. “Излъганите” са в трудовия пазар. Те са вашите потенциални кандадати за работа и на вас ви е нужно да знаете как са получили своята компетентност, преди да постъпят при вас.
Ето 9 факта, които са обществено известни. Аз само съм ги систематизирала.
- Учебни планове на специалности, които по-скоро “са скроени” по мерките на самото учебно заведение (и преподавателите), отколкото по потребностите на стопанския, обществен и културен живот. В резултат на това има масово дипломиране на млади хора, които никога не работят по специалността си. Оттам идва и основната им мотивация, когато постъпват на работа, да казват откровено, че “имат огромно желание да се научат”. Мнозина работодатели се подлъгват по това и всъщност приемат хора, които нямат нужната компетентност.
- Полупразни зали в висшите учебни заведения. Не им обръщаме внимание и се извиняваме, че “младите работели, за да се издържат, затова и не ходели на занятия”. Това е несериозно. Нима е успешно ученето, ако не се посещават лекции и семинари? Само за последния месец трима студенти ми казаха, че не могат да се явят на датата за изпит, защото работели. Вижте, тук става и ценностите, в смисъл кое е по-важно за студентите (ученето или работата). Но сега аз не ги обвинявам, защото те са втората група в процеса на “надлъгване”.
- Диктовки по време на лекции, вместо систематизирано познание (понятия, заканомерности, автори, тези, примери, а защо не и дискусия по темата на лекцията). За какво “учене” може да става дума, ако лекторите диктуват? Какво научават студентите? Възможно ли е да се провокира мисленето им, като им се диктува?
- Семинарни занятия без предварително раздаден тематичен план. Смятате ли, че това провокира студентите за предварителна и задълбочена подготовка? Като човек, който има 37 годишен стаж като преподавател аз категорично казвам, че никой няма да седне и да се подготви сериозно за участие в семинар, щом като преподавателят (асистентът) не му е задал предварително въпросите за подготовка. А нима това е учене?
- Заучаване на учебния материал само от записки на лекции. От време на време може и от учебника. При това от този учебник, който преподавателят е посочил. Списъкът с литературни източници в учебните програми е един от формалните реквизити. Страшното е, че никой не изисква от студентите да прочетат нещо извън учебника. Срам ме е да казвам, че съм чувала следното: “Колеги, записките ви са напълно достатъчни, за да се подготвите за изпит!”
- Липса на писани критерии за оценка на знанията по всеки предмет. Това позволява явяването на изпит с надеждата, че ще се мине покрай капките.
- Все по-популярната практика да не се проверяват добросъвестно домашни и курсовите работи. Затова и никнат като гъби след дъжд фирмите за съставяне на такива разработки. Една прекрасна възможност за изследователска работа, чрез която студентът може да обогати своето познание, остава неоползотворена. Вместо това студентът бива научен да излъже, че това е негов личен труд.
- Практическото обучение, което е оставено на плещите на самите студенти. Оценката на практическото обучение е формалност. Вместо “вникване” в това, което студентът е усвоил като практически умения по време на своята практика, преподавател и студент се надлъгват по време на приемане на практиката, като и двамата осъзнават, че лъжат.
- Висока степен на забравяне на учебния материал, месец-два след изпита. Възниква въпрос: Научено ли е нещо, което се забравя толкова скоро? И можем ли да очакваме от студентите, които са вече забравили наученето, че ще го приложат в професионалната си работа?! Едва ли. Часове преди да напиша тази статия с мен разговаря студентка, която искаше да се яви на изпит след три дни. Попитах я между другото дали вече е започнала да се готви. “О, не съм започнала още. Това ще стане утре.” Аз й отвърнах, че учебният материал по управление на човешки ресурси е голям. “Ама вие шегувате ли се, доц. Христова, всички изпити досега съм си подготвяла за не повече от 2-3 дни. При това съм с отличен успех!” Колко време тази млада дама би помнила нещо от управлението на човешките ресурси, според вас? А дали ще приложи нещо от тази материя, ако й се налага след време в работата?
За да се уверите, че по-горните неща не бива да приемаме за “нормални”, вижте какво всъщност е “ученето”.
Според “Български синонимен речник” (имам две издания, но в момента се позовавам на синонимния речник с автор Любен Нанов, издаден от издателство “Наука и култура”, София, 1968 г.) “учение” е, цитирам “просвета, наука, образование, обучение, доктрина, дисциплина, школа”.
Да направим още една справка. За тези, които считат, че първата дефиниция е много остаряла. Този път справката е от Wikipedia, от където узнаваме, че “ученето е процес на разбиране, който води до промяна в поведението (преди всичко в нагласите) на индивида чрез придобиване на познания, умения, ценности.”
Съгласно двете дефиниции за учене, по време на учене (в т.ч. и във висшето учебно заведение) следва да се получат поне три резултата:
- Да се генерират съществени промени в мисленето, във възприятията, в нагласите на обучаваните. Отговорността в това отношение според мен е изцяло на учебното заведение, тъй като то има социалното задължение (социална отговорност) да обучава. Висшето учебно заведение е място, в което младите хора се възпитават и насочват в правилната посока. И преподавателитех нямат право да казват: “Който иска да научи, ще стори това!” Според вас възможни ли са съществени промени в мисленето, възприятията и нагласите на студентите, ако учебното заведение допуска празни зали, лекции-диктовки, скучни занятия, формални оценки?
- Да “тече” постоянен процес на разбиране, т.е. студентът да може да си обяснява явления и факти. Според вас налице ли е такъв процес на разбиране, предвид на по-гореописаните 9 общоизвестни факти? Лекцията-диктовка, например не подпомага процеса на разбиране. Остава алтернативата материалът да се наизусти, но каква е ползата от това?
- Да се генерират постоянно познания и умения, които резултатират в някаква компетентност. Ще кажете, това го имаме в нашите университети. “На книга” действително го има. В учебните програми се описва какви познания и умения могат да се усвоят от съответната учебна дисциплина. Но по-горните общоизвестни факти показват, че това не е особено възможно да се получи.
Проблемът в “Ние ги лъжем, че ги учим, а те…” е, че у нас не се говори за тези неща като за проблем, на който може да се намери решение. Някак си замазваме отгоре-отгоре нещата, въпреки че всички знаем истината за тях. Ето защо и акредитациите на висшите учебни заведения у нас са все положителни.
И стига сме се извинявали с липсата на пари за висшето образование. Не че те не са важни. Но във всеки случай липсата на пари не е единствената причина за неудачите. Опитах се да покажа, че са налице съществени отклонения от философията на самото учене.
14 Коментара
Маргарита на 26.01.07 в 12:01
Колко много казани истини… Толкова,че чак ти присяда като ги четеш. Особено ако и вие като мен “учите” в гореописания тип университети, в които човек не научава нищо, някой ден излиза с диплома,която не струва пукната пара и се опитва да се ориентира в живота!
Димитър Минков на 26.01.07 в 15:01
До момента имам “стаж” в четири ВУЗ-а, но така или иначе никой от тях не ме заплени и не ме накара да завърша започнатото. Защо да давам пари на вятъра, да позволявам на хора, които не са вдъхновени от работата си да печелят на мой гръб?
За момента единствените ВУЗ-ове, които гарантират реално обучение в България са военните академии. За съжаление обаче понеже там господстват мозъци от преди 9.IX.1944 нещата са малко поизкривени. Но като цяло съотношението теория-практика е на много високо ниво, което води до положителни крайни резултати.
Държавните ВУЗ-ове преливат от преподаватели работещи в поне още едно “предприятие”, които гледат как да претупат занятията и да се отдадат на “по-смислени занимания” (израза е от друга статия в сайта, Работим ли “на работа”? на Тодор Христов). Друга типична черта е издаването на “задължителен учебник по преподаваната дисциплина”, който ако не бъде закупен и заверен от съответния преподавател преодоляването на съответната дисциплина е “Mission Impossible”.
Идва ред и на частните ВУЗ-ове. Те вземат програми от западни училища, но за съжаление само като съдържание, но не и като изпълнение. Цените там са “идеални”, а по-голяма част от преподавателите се занимават или с “държавническа дейност”, или с участие в мастита фирма. Това като цяло би било полезно за студента, ако отделяха по-голямо внимание на материята, а не на “великите” си дела.
Не твърдя, че няма свестни преподаватели. “Всяко стадо си има и мърша” е казал народа, само че не е казал какво да правим, ако мършата стане повече от годната стока!
Интересното в статията е, че дава погледа от страна на обучаващия. А някой от Вас замислял ли се е тези студенти, които са или не са в залите и аулите дали са там по собствено желание или мечта?!? Дали деветнадесет-двадесет години възраст са достатъчни да се измине пирамидата на Маслоу и младия човек да осъзнае каква посока да поеме в живота си? Или каквото мама и тате решат, а ако това не е нашата мечта?! Някой да е присъствал на гимназиална среща по професионална ориентация?! Има панаир на образованието в Пловдивския панаир, а и в някои други градове, на които за радост вече присъстват и чуждестранни ВУЗ-ове, но като цяло ългарските се бият в гърдите и се самоопределят като единствени и неповторими, но никой не сяда да ти обясни, ако избереш тази специалност, какво можеш да работиш след като завършиш, какво ще се очаква от теб в процеса на работа и пр. Това в момента се прави от мама и от тате, прави се и от роднини, които най-често обаче си нямат и на идея от психология за да вникнат в душата на “гарджето” и да го насочат в правилната посока. “Върви и учи, а после ще видим!” - това не е ли малко в стил - “Луд умора няма”? Как цялото това се вписва в модела за мотивация на Чърчил, Форд и Уокър - мотивация, усилия, показатели, възнагаждение, удовлетворение? На базата на това колко са вишистите, които записват магистратура по специалността, която са завършили или онези, които започват второ висше образование, което да даде нови познания в област близка до изучената, а не да дава напълно нова насока в обучението? На какво Ви навежда това? Честно ли си отговорихте?
Поздрави: Димитър Минков
Татяна Христова на 26.01.07 в 16:01
Благодаря за коментарите по статията. В нея засега поставям на дневен ред един единствен въпрос: “Създава ли висшето училище условия за учене?” Единственият ми критерий за отговор “да” или “не” е какво всъщност е ученето.
Нека засега да оставим студентите настрана. Аз застъпвам тезата, че каквото е учебното заведение, такива са и студентите.
Димитър Минков на 26.01.07 в 17:01
Госпожо Христова,
Някак не ми звучи правдпоподобно да разделяме обучаващите, обучението и обучаваните. Та нали те са част от този общ процес - учение! Коментара Ви ми напомня за един виц:
-Имате ли таратор?!
-Имаме, но е без краставица и кисело мляко!
И ако все пак трябва да разгледаме водата под лупа - ВУЗ-овете не разполагат с достатъчна и достатъчно модерна база за да привлекат студентите да затвърдят теоретическите си познания на практика.
Аз лично предпочитам да се самообразовам прочитайки различни извори, предпочитам да намирам отговори на въпроси, които съм си задал в процеса на работата ми, на база обобщената информация от изворите вместо да “инвестирам” в семестриални такси, “задължителни учебници по преподаваните дисциплини”, ксерокопиране на продиктувани лекции и пр. Предпочитам да инвестирам сума равностойна на семестриална такса във ВУЗ, за да участвам в курс на доказана независима фирма или оранизация. Всичко това споделено от мъж на 27г. заемащ поста търговски директор във фирма, която не е моя, на баща ми, на роднина или на друг близък човек, без да имам висше образование и фирмата да е във възход мисля дава достатъчно добър отговор на въпроса. Въпреки това - Аз Знам, Че Нищо Не Знам!
Поздрави: Димитър Минков
Диян на 26.01.07 в 18:01
Много добра статия изразяваща положението в родното образование. Хубаво е, че има преподаватели, които осъзнават това и се стремят да го променят. Останалото е безмислено ходене по лекции, “зазубряне” на безмислена информация, изисквана от преподавателя и молитви да е в добро настроение на изпита. В някои случаи наистина е по-добре да ходиш на работа и наистина да научиш нещо, от колкото да се надлъгваш с преподавателите.
Даниел Тодоров на 26.01.07 в 19:01
Следва коментар на статията от студент задочно обучение пред завършване:
Първо - за избора между работа и присъствие на занятия - не може да се отрече простия факт, че китната ни татковина бъка от студенти чиито родители трудно ги издържат (финансово). Аз си плащам образованието сам и се опитвам (до колкото мога) да компенсирам ефекта от носенето на две дини под една мишница, най-вече с подбор на занятията на които да присъствам.
Второ - за пригодността на учебни планове, празните зали, диктовките, мнимия отличен успех и изпареното след изпита “познание”. Има дисциплини занятията по които изтървам с удоволствие. След това на изпита покривам минималните критерии за средна оценка, не уча наизуст защото имам мозък, а не хард диск, не се фукам с отличен успех, но знам, че макар и среден успехът си е мой.
Има занятия на които присъствам винаги и се спуквам от учене, при това с кеф. Ползвам и допълнителни материали и източници на информация. Честна дума! И резултатите са добри.
Трето - за това кой ми избира учебните заведения и специалностите (Специално за Г-н Минков). От седми клас насам, това съм аз. Благодаря на родителите ми.
Четвърто - за пътя до върха на пирамидата на Маслоу (Специално за Г-н Минков) . Това не е връх на зикурат до който се катерим за да бъдем принесени в жертва. Не и ако умеем да придаваме смисъл на това което правим. На мене двадесет години ми бяха достатъчни и продължавам да работя в професионалната сфера в която се обучавам.
Пето - кой е виновен? Винаги ще има студенти които ще се стараят да минат между капките. Въпросът е на каква толерантност се радват както от страна на преподавателите, така и от страна на останалите студенти. Това което ме притеснява е здраво насаденото впечатление, че студентите нямат право на нетолерантност към преподавателите по отношение. Може ли при сегашната система студентът да бъде коректив на преподавателя по отношение качеството на учебния процес???
За финал ща кажа само, че докато взаимната неприязън не бъде заменена от взаимно уважение и разбиране винаги ще бъдем от двете страни на барикада построена много отдавно и от други хора, барикада, която по инерция приемаме за даденост и се примиряваме. Ще гледаме злобно едни срещу други вместо в една посока.
Христо Стоянов на 27.01.07 в 11:01
Интересна тема, която няма край и всички са прави за себе си.От мен две кратки насоки за още размисъл:
1. Да си признаем, че академичните ръководства не са готови бизнеса да им се “бърка ” в учебните планове и програми. Причина - съставени са според наличните професори и доценти. Дълга тема и не искам повече да я коментирам.
2.Какви хора излизат от университетите - ще искам някой да ми отговори на следния въпрос : Преди 10 години от един ВУЗ излиза студент учил примерно при проф.Петров и доц.Иванов по учебни планове и програми от 1997г. И в момента е мениджър на високо ниво в йерархията в голяча компания. През 2007г завършва студент, учил при същите проф.Петров и доц.Иванов по същите учебни планове и програми от 1997г. И въпросния мениджър твърдо заявява, че този кандидат не става за нищо. В кого е причината според Вас - във ВУЗ, в студента или в мениджъра. Може би този мениджър е попаднал в началото при подходящ негов ръководител, който е искал да го учи, или ………
Димитър Бакърджиев на 27.01.07 в 20:01
Тъй като съм човек, който не работи това за което има диплома за висше образование мисля , че мога да се включа в разговора.
Не съм съгласен да се хвърля неудовлетворението от нивото на абсолвентите нито само върху тях самите нито на преподавателите.
Искам да припомня, че човек учи ли за професия или за образовавание. Професиите са много краен брой - инжинер, лекар, фармацевт, архитект, военен. Добре, някоя може и да съм пропуснал. Професиите си личат по това, дали човек може да напише нещо на визитната си картичка преди името си. Всичко друго, за което се учи в университетите е образование. А аз мисля,че лъжливо образование не може да има. Може да е непълно според нечия гледна точка, но за да е лъжливо трябва да е наистина лъжливо, тоест да учи неистини. Образованият човек си личи даже само по това как си изразява мислите.
Чак след това идват технически умения, като владеенето на чужд език например, защото ако един човек не може да се изрази разбираемо на майчиният си език, няма начин да го направи използвайки някой чужд език.
Техническите умения трябва да се поддържат постоянно и това не може да е задача на един университет защото той винаги ще е по-назад технически най-малкото от някой друг университет. Техническите умения са отговорност на образованият човек.
Отговорността на университета е да ни научи да мислим.
Ваня Станева на 28.01.07 в 20:01
“Създава ли висшето училище условия за учене?”
Преди една година прочетох в една статия, че “Мениджърите” се разделят на две групи:
управленци - правят нещата правилно;
ръководители - правят правилни неща.
Сега бих искала да направя едно разделение на хората, които обучават българските студенти. Те се делят на:
учители - научават студентите да мислят;
преподаватели - прочитат лекциите и не желаят да се водят дискусии, или да се търсят различни решения по дадена тема.
Студентите също се делят на две групи:
да учат;
да вземат диплома.
Бих искала да припомня принципа на Парето 20/80. Достатъчно е 20% от студентите да се учат.
Димитър Минков на 29.01.07 в 10:01
Г-н Тодоров,
не ме разбирайте погрешно! Нямам предвид, че всички сме еднакви. Та нали, ако беше така някои хора биха останали без работа
Много се радвам, че родителите Ви са били така добри да Ви дадат правото на личен избор. Но замислете се - колко от Вашите връстници са имали този късмет? И на всичкото отгоре да са влезли във ВУЗа и специалността, която са желали.
Поздрави: Димитър Минков
Жасмина Милева на 29.01.07 в 13:01
Ще спомена един от любимите ми преподаватели, който вече, уви, не е между живите - проф.Марко Семов, който ни казваше, че “студентът не е празен съд, който трябва да напълниш, а огън, който трябва да запалиш”. Така че, аз си мисля, че вина в този процес на “ние ги лъжем, че ги учим, а те…” имат и двете страни.
Има преподаватели, които изобщо нямат умението, а даже и намерението да запалят огън в теб, а има и студенти, които избутват петте години, колкото да минат, макар че вторите са по-скоро от страната на потърпевшите.
Аз лично завърших бакалавърската си степен преди пет години и тази есен записах магистратура по друга специалност, в друго учебно завадение. Мислех, че за пет години нещата ще са се попроменили, а и сменях ВУЗ-а, отидох в така да се каже “по-престижен” и доказан, с надеждата, че там нивото ще е друго. На този етап не съм забелязала разлика.
Деветте факта, уви, са общовалидни за всеки един университет.
Георги на 29.01.07 в 18:01
Липса на писани критерии за оценка на знанията по всеки предмет. - Това също дава неяснота какво точно иска преподавателя да знаеш и кое е по-важно като знание. А в момента единсвения начин да знаеш всичко е като зубриш(неефективно), а ако запомняш(смисъла на) най-важното , твоето най-важно може да не е едно и също със това на преподавателя.
Висока степен на забравяне на учебния материал, месец-два след изпита.
Не е задължително знанията да не са трайни. Дали ще си учил седмица месец преди това или 2 дни, след това ако не си припомняш знанията ще избледняват. Още повече ако си 1-ви курс и няма да са ти необходими 100% от тях до 4-ти курс без припомняне(използване) на наученото колко процента от него ще са запомнени? Като знания, умения и компетенции(ако последните въобще са част от учебната програма?
Корпоративните университети - имат ли почва у нас? | NovaVizia.com - Издание за мениджмънт, бизнес и развитие на 27.03.07 в 23:03
[…] Ние ги лъжем, че ги учим, а те… […]
янко на 01.04.08 в 19:04
не се досещам какво е продалжението
Коментирай!