Бел. ред.: Тази статия е финал на поредицата статии “Има ли кадри у нас или проблемът е в работодателите?!”, “Може ли човек да си намери работа, без да знае какво точно търси?” и “Работим ли това, което искаме, умеем и харесваме или работим, за да се прехранваме?”
На 31 години си. Търсиш си работа, но не някаква, която само да те храни, а такава, която обичаш, влагаш себе си в нея и тя да ти дава това, което търсиш. При тази симбиоза резултатите винаги са добри, ражда се творчество, пространството е изпълнено с живот и има смисъл.
Някои ще кажат:
„Що за илюзия и глупост! Никой не работи в днешно време това, което иска и никой почти не харесва работата си. Всеки работи за да се изхранва, защото за друго, време няма!”
Само че има хора, които са постигнали тази хармония и са щастливи. Знаят как да се радват на живота и как да му благодарят за това, което им дава.
Както има и хора, за които е по-важно да имат някаква работа, но не е важно дали тя им харесва или не. За тях също така няма значение дали имат висше образование, по какво е това образование. Няма значение дали могат да вършат добре работата, с която се захващат. Няма и значение, че могат да правят други неща много по-добре от тези, които правят.
Тези хора всъщност сами правят така, че у тях умира точно това, което могат. Така са решили. Погледнато глобално за мен тази тема засяга повече от 90% от българските семейства.
Каква е причината?
Защо приблизително 60% от младите хора не учат и съответно в последствие не работят това, което искат и могат, а правят това, което „трябва”?”
Според мен отговорът е много прост, но същевременно много тъжен.
Точно когато детето трябва да избере какво да учи, т. е. наистина да учи нещо, което го влече и към което има някакъв афинитет, точно тогава родителите отсъстват!
И май че не само тогава. Щом се стигне до този избор и „детето” все още не знае, значи родителите са отсъствали през повечето време, да не кажа и цялото. Да изхранваш децата, да ги обличаш и да ги насилваш да ходят на училище не изчерпва родителските задължения, обаче!
Вмъквам един абзац, в който изключително дебело подчертавам, че НЕ упреквам родителите. Когато действията им са неосъзнати, няма как да ги виниш. Такава е тяхната култура, възпитание, манталитет, може би заради обществения ред, порядки, обичаи, нрави. Затова, родители, извинявайте за нападките, но ако имате смелостта да осъзнаете това, което пиша, децата няма да стават наркомани, няма да бъдат толкова различни от вас, няма да искат да правят на пук на „възпитанието”, което им давате, няма да ви лъжат и крадат и какво ли още не – всички останали бедствия, от които все се оплаквате.
Осъзнавам, че неумеещите да обичат безусловно, не умеят, защото тях не са ги обичали и е нямало откъде да се научат. Но това не може да служи за оправдание. Най-интересното е, че винаги някой друг е виновен, като започнем от децата! Виновно е обществото, виновни са учителите, виновни са другарчетата им в детската градина и училище, които били твърде невъзпитани и още кой ли не!
А колко пъти търсим грешката в себе си? Та нали децата още от малки започват да копират родителите си, да правят като тях, да им подражават!
Ако родителите са истинската опора на децата си (това не означава да правят нещата вместо тях), тогава интересно защо ли към пубертета децата стават толкова различни и защо родителите тогава все така упорито не се разбират с тях? Някои деца стават „ужасни” за родителите си и се превръщат в истинско бреме.
А колко ли ужасни са родителите за самите деца?
Ето такива проблеми продължават да съществуват все по един и същи начин, май откакто се помня. А уж се развиваме и напредваме!
В този ред на мисли, ето как схващам приносът на родителите.
Имаше една мъдра мисъл, която доста ми хареса, но едва ли ще успея да я цитирам точно. Ролята на родителите не е да бъдат опора на децата си, а да ги научат да се справят така, че да нямат нужда от тази опора, т. е. да ги възпитават така и по начин, който ще им позволи да бъдат пълноценни и самостоятелни хора, израснали в любов ОБАЧЕ!
Намирам тази теза за много добра. Затова и казвам, драги родители, толкова е простичко и това е всичко, което трябва да правите за децата си – да ги обичате безусловно! Всичко останало идва от само себе си.
Децата следват своя път, за който са дошли на тази земя, а родителите са „подносът”, върху който те стоят. Това е тяхната роля – да осигурят стабилната основа тези деца да израснат здрави психически, да израснат в любов, въпреки трудностите. Когато любовта не отсъства, трудностите само я увеличават!
Родителската роля е да бъдем до детето си през цялото време и с цялата си всеотдайност да се опитваме да го разбираме от какво то самото има нужда. Да откриваме неговите заложби, да му помагаме да ги развива.
Мисля, че ако детето не слуша родителите си, включително и по отношение на избора къде и какво да се учи, къде и какво да се работи, то проблемът е в родителите. Защото те са това, което са направили от него с действията или бездействията си. Обичта и уважението на детето не е изконно родителско право! Това са ценности, които се печелят и градят!
Например, когато порасналите вече деца трябва да се погрижат за вас, но те не желаят да го направят, заслугата е отново „родителска”. Според простичкия принцип за привличането – ние получаваме това, което сме дали и излъчили.
Така че няма защо родителите да се сърдят и да обвиняват децата, че дали всичко за тях, а те неблагодарниците …. не щат да ги погледнат? Ако това ви се случи и на вас, задайте си въпроса:
„Аз обичах ли безусловно децата си, отгледах ли ги с безусловна любов, та да искам сега каквато и да е отплата от тях?”
Когато родителите решат да направят нещо на своя глава, за да е от „полза” за децата, всъщност те правят това, което самите те искат, а не, което децата искат. Така родителите вменяват на децата си задължения и отговорности. Проектират им своите възгледи за живота, а не се интересуват от техните, които винаги са различни от вашите.
В заключение
Подобно мислене създава понякога жесток конфликт между родители и деца. Аз мисля, че точно такъв конфликт е в основата на това децата да не знаят какво искат да работят, точно тогава, когато трябва да решат какво да правят с живота си.
Вземането на това решение е почти невъзможно, когато съществува конфликт между желанията на „загрижените” родители и самата същност на детето. Налице са при това предпоставки този конфликт да се разраства.
А би могло нещата да стават по друг начин. Например, родителите да открият какво умее детето, какви заложби има, какви са мечтите им. За целта са нужни усилия, време, средства, както и безусловната любов. Няма ли ги тези предпоставки – нека не правим деца, щом не можем да им осигурим най-важното. Децата не са виновни за обстоятелствата.
В крайна сметка всеки родител действа, воден от любовта. Остава да си отговори на въпроса „Коя любов – тази към детето или тази към самия себе си?”
Благодаря на всички родители, които успяват да не бъдат като описаните!
* * * * *
Тази статия се публикува за първи път в NovaVizia.com благодарение на Екатерина Чонева.
Благодарим ти, Екатерина!
Екатерина Чонева работи 10 години като счетоводител в счетоводна кантора. В момента е в активно търсене на нова кариера в нова сфера, като стремежът й е да работи с хора – нещо съвсем различно от това, което е работила досега, но пък нещо, което вероятно ще я удовлетворява много по-силно.
{ 2 trackbacks }
{ 33 коментара… прочетете ги по-долу или добавете ваш }
Кремена Джорджева 03.07.09 в 15:07
Здравейте, Екатерина.
Като че ли аз съм първата, която коментира четвъртата Ви статия. Спонтанно. Права сте, нормално е така да разсъждава човек… докато не стане родител. Вече съм на двата фронта. От едната страна са родителите ми, които дори не се опитват ( не помня и да са се опитвали) да ми засвидетелстват обичта си. Опитвах се да променя това, но след като не можах, приех реалността. И да ги обвинявам, и да не ги обвинявам, факт е, че трябва да се справям без тях.
От 11 години съм родител. Правя всичко възможно да съм “достатъчно добър родител”, както пише в една от многото книги, които съм изчела в грижите за децата си. И съм почти сигурна, че като пораснат още малко, ще ми се наложи да чуя обвинителни изречения.
И така, стигнала съм поне до два извода:
1. Склонни са да обвиняват родителите си точно тези деца, които са получили. Ощетените не знаят какво е да получаваш, те са възпитани да се чувстват длъжни.
2. Отношението на родителите е само една от многото предпоставки за успешен живот. Най-голяма отговорност за живота си има самият човек, това, което той сам си създаде. Но да осъзнаеш какво са ти дали и какво са ти отнели родителите е етап, през който всеки трябва да премине. Така поне е наясно, че всичко останало си е негово.
Желая Ви успех по пътя, по който сте тръгнала. Надявам се да споделите с нас момента, в който намерите удовлетворение.
Екатерина Чонева 03.07.09 в 15:23
Здравейте Кремена, благодаря за коментара и пожеланията Ви. Понеже изразявате желание да споделя, когато намеря удовлетворение – правя го. Аз го намирам постоянно във всяко нещо, защото когато човек търси и не спира, няма как да не го намира непрекъснато! Удовлетворението и разочарованието са двете страни на една монета и както целият процес на един живот, те си имат своите слънчеви и дъждовни дни.
Тези статии не са написани за да обвиняват когото и да е, а по-скоро за да може, ако изобщо е възможно чрез тези методи, родителите да станат “по-мъдри”. Идеята е да се извлече полза от натрупания опит и да се избягват тези изтъркани “грешни подходи”.
Цветан Дичев 03.07.09 в 16:11
Просто няма как да не се съглася с автора на тази публикация. Аз лично осъзнавам колко е важно детето или по-скоро тинейджъра да избира сам в каква гимназия да учи. Моите родители ми дадоха няколко съвета, но в крайна сметка решението си остана мое – сам избрах къде да уча. И сега, когато ми остана прекалено малко време за учене (1 година), осъзнавам колко е хубаво да учиш неща, които те интересуват. Ако родителите ми ме бяха записали някъде другаде, без да се съобразят с моето мнение, днес може би нямаше да мисля по този начин.
И относно работата искам да напиша няколко реда. Ще ми се след време да работя точно това, което искам, което ме удовлетворява. Истината обаче е, че да си намериш такава работа не е лесно начинание. Страшно много хора работят, за да се прехранват. Имат семейство, деца и ако сега решат да си търсят нова работа – това едва ли ще е толкова лесно.
Аз обаче съм прекалено млад и смятам, че ако продължавам да уча това, което ми харесва, то някой ден ще си намеря работа, с която освен да се прехранвам, ще мога и да се развирам. И дай Боже, няма да казвам “Пф, пак отивам на работа”, а ще ходя с желание.
Георги 03.07.09 в 19:38
Родителите определено имат своето влияние. Децата също свой собствен избор. Но на неосъзнатите родители вероятно съвсем не им е лесно, а какво остава за децата, които вероятно се явяват тези, които трябва да слушат родителите си – за да бъдат “добри деца” и т.н.
Темата е огромна – Казано е – децата са най-добрите учители.
Николай Колев 04.07.09 в 08:49
Добър да е денят Ви, Уважаема Екатерина Чонева!
Материала Ви поражда много размисли. Стоях и наблюдавах със страх комуникирането на двете ми дъщери с децата от интернатите, в които съм работил. Там се научиха да карат колело, да се катерят по дърветата….Възможно е точно с присъствието си на тези неделни дежурства да са се научили – “… да живеят и успяват без упората…”.
Много и трудно е да си родител. Лесно е да си дядо. Няма по- голяма радост от внуците.
Пожелавам Ви много внуци!
С Уважение, дядо Кольо.
Светомира 04.07.09 в 12:29
Здравейте Екатерина,
От визитката Ви разбирам, че искате да се реализирате в нова сфера- работа с хора. С моя 17 годишен опит в тази област ще Ви дам един съвет, може и да не го приемете, но поне се постарайте да го разберете: Когато се критикуват човешки същества, каквото впечатление у мен оставя особено тази статия, добре е да се ползва “сандвич” /+ – + или положително, отрицателно, положително/. Така материалите Ви щяха да имат градивно въздействие върху още по- голяма част от нашата аудитория. Тук сме доста родители /дори авторът на сайта и неговите родители/, а честно казано, на мене ми става некомфортно и първата ми реакция е да Ви “размахам пръст”, и да “скоча” срещу верността на споменатите 90% и 60%. Аз, съпругът ми и моите синове, за щастие, не сме там – просто не сме го допускали, макар че е имало и краткотрайни черни моменти. Ако намеря време и смелост /нещо, за което Ви се възхищавам/ ще напиша и аз статия за това, как ние “от другия бряг” гледаме на този проблем.
Венцислав Топузов 04.07.09 в 12:33
Здравейте Екатерина,
Не знам дали съм съгласен с аргументите или не и ще се въздържа да коментирам съдържанието. По-скоро бих искал да коментирам целта на статията. Ако правилно съм я разбрал, тя е анализ на причините за трудностите при намиране на подходяща работа. Според мен това е проблемно. Търсенето на причините за нещо според мен отвлича вниманието от основната цел във всяка проблемна ситуация – намиране на решение. В този смисъл съм на мнение, че е по-конструктивно да се подходи от друга гледна точка, като например: “как да се преборим с неумението да си намираме подходяща работа”.
Не бих искал да прозучи като критика към Вас (прочетох всичките Ви статии до сега, втората ми допадна особено много), но все пак смятам че е по-конструктивно да се прескочи частта с търсене на кой е виновен за проблема, а да се съсредоточат усилията върху това как проблема да бъде решен.
Поздрави,
Венци
Светомира 04.07.09 в 15:10
@ Венцислав Топузов
Исках да напиша това си изказване след повече коментари, но заминавам и ще съм без достъп до Интернет. Естествено и логично е, че е по- конструктивно да се подходи от гледна точка “как да се преборим……”, но тук целта, според мен е съвсем друга. Има хиляди материали и безброй агенции, които обещават да помогнат при търсенето на работа и съсредоточават усилията върху това, как проблемите да бъдат решени. Ние сами в коментарите си дадохме съвети от личния си опит и посочихме линкове към тестове и книги от този род. Но четирите статии имат за цел да “хванат” другата целева група – сърдитите млади хора. И се използва подходящият подход – нещо като отрицателна реклама. Браво на Екатерина! Не ни е подвела нито тя, нито Нова Визия /и за четирите статии няма коментари от членовете на сем. Христови, а те са водещи специалисти в област ЧР/. Казва ни се, какви са намеренията на Екатерина- да работи с хора, а и самата тя в коментар към статия №3 посочва, че ще направи нещо, в което да събере натрупания опит /личен и наш/, дори се получава малко като “гузен – негонен бяга”, ако обърнем внимание на следния цитат: “Надявам се, информацията, която споделям тук няма да бъде приета като реклама, защото идеята ми е най-безкористна, нищо че хората са предварително предубени и по-склонни да бъдат песимисти. Пък и нали някои от коментиращите писаха, че това е сайт, в който е добре да си бъдем от полза, тъй чее …, би следвало всичко да е в реда на нещата.” Момичето е по- находчиво от всички нас, използва нестандартни подходи /никой не ни е крив, че не сме се сетили преди нея/, не се страхува да рискува /шапка свалям за смелостта/ и съм сигурна, че ще успее- кой в наше време не изпада в безизходица за определен период, когато хич не му се слушат лекции за положително мислене и съвети да се вземе в ръце, вместо временно да прехвърли някому вината за това!? Ако имах агенция за подбор на персонал, щях да я наема за да обхвана и тази целева група, а тя според нея е 60%!!!!! И хич не е за изпускане. Само ме смущава фактът, че говори непрекъснато за Любов, въпреки, че силата и е другаде…..
За мене, в личен и служебен план, статиите са изключително ценни не толкова като съдържание, а защото предизвикват коментари, които ако четем внимателно, дават безценна информация /и то безплатно/!
Емилия Крушков 04.07.09 в 18:39
Здравейте Екатерина,
От първата ви статия бях възхитена, защото видях силен опит да се промоцира “различността” и нестандартното мислене. В последващите статии обаче ми се струва, че просто сте обобщили масовото възприятие на нещата в пазара на труда в България, а очаквах по-скоро да дадете иновативни решения, за които съм сигурна че сте разсъждавали.
По тази статия: Мисля, че донякъде напипахте проблема за отговорността на родителите, но след това като че се отдалечихте отново в общоприетите постулати, които се вихрят в нашето общество. Правилно сте усетили, че родителския манталитет тук е насочен към това да оневиняваме детето и да виним всички други за своите и неговите нещастия: обществото ни такова, училищата ни такива, учителите, родителите, работодателите…, а промяната започва от всеки поотделно. Възможно е това да е признание за личната ни безсилност, породена от натовареното ежедневие, но все пак са само оправдания, които неутрализират нашите лични негативни емоции, свързани с вината, че не сме успели да направим нещо повече или по-различно. Безотговорността е много сериозен проблем и докато всеки от нас не поеме отговорност за собствените си избори и решения, няма да се стигне до промяна. Затова пътят към себепознанието минава през това да приемем лична отговорност за развитието на собствения живот. Мога да ви дам стотици примери за деца, израстнали в изключително слаба семейна среда, със слаб социално-икономически статус и все пак са успели да направят много повече от други, които са получили безусловна любов и подкрепа от множество близки. Тук ще се съглася с коментара на Светомира, че тези които получават много, обикновено не съумяват да го оценят и дори се оказват безпомощни да се справят самостоятелно. Тези, които не са получили нищо пък, поемат отговорност и имат свобода на мисълта да реализират различни подходи, чрез които да успеят в своята кариера. Друг е въпроса, доколко обременени се чувстват в емоционално отношение, поради липсата на любов и признание от най-близките си.
Като майка на двама сина, поемам отговорността 1-во: да създам у тях чувство на лична отговорност за собствените си дела и 2-ро: да бъдат желаещи, упорити и търпеливи, за да не се отказват и обезсърчават при първите срещнати трудности. Когато има воля (а волята е в голяма доза себеосъзнатост и самоконтрол), има и начин.
В заключение искам да цитирам няколко латински сентенции, които са ме водили в моето развитие: “Характерът на човека е неговата съдба”, ” Човек е безспорен собственик на своите достойнства.”, “Вие нямате работа със света, вие имате работа със себе си.” и ” Често грешките в живота идват от чувства там, където сме длъжни да мислим и от мисли, там където трябва да се чувства.”
Изразявам своята искрена симпатия към вас и ви пожелавам успех във вашето бъдещо развитие.
Йордан Кръстев 05.07.09 в 11:14
Здравейте Екатерина !
Няма да правя анализ,както и далеч от абсолюта,искам да Ви препоръчам “Нова книга за Българския народ”/1991,2003/ от Никола Георгиев.
Същевремено съм провокиран да споделя следното,че “Детското същество не е
чекмедже,в което ,като сложиш нещо днес,след време да извадиш същото” и,
че едва ли е възможно,поне на този етап на развитие на човека,с един
единствем метод ,като с вълшебна пръчица,да разрешим всичко!
Не бързайте да ми отговаряте Екатерина,проявете търпение!
без име 05.07.09 в 18:26
Според мен проблема е и да искаш да учиш просто НЯМА НА КАКВО ДА ТЕ НАУЧАТ ТУК.НАЙ-ГОЛЕМИТЕ ИЗМАМНИЦИ СА ПРЕПОДАВАТЕЛИТЕ ОТ УНИВЕРСИТЕТИТЕ. ГОЛЯМА ЧАСТ ИЗОБЩО НЕ МОГАТ ДА Я ВЪРШАТ ТАЗИ РАБОТА.
Това е. А и на работодателите не им трябват много учели защото естеството на работа може да се върши и от обикновенни не до там изучели се. ОБРАЗОВАНИЕТО В БГ Е ЕДНА ГОЛЯМА ИЗМАМА, А учелите са наивници в очакванията си с диплом да си подобрят живота.
Дима Костова 06.07.09 в 00:18
Съжалявам, че много малко от вас, успяват да разберат авторката и нейното послание. Да, родителите се обиждат като им кажат, че не са били добри родители от гледната точка на изграждането на психично-здрави индивиди от своите деца, но те не разбират, че това не е упрек. Те толкова са могли, смятайки че правят най-доброто. Няма и как да го разберат. Не ме нападайте, това е факт за всеки, интересуващ се и занимаващ се с психология или психоанализа. Това, което бих искала да подчертая е ролята на родителя в изграждането на самочувствието и смелостта, свободата да прави това, което иска едно дете, в последствие една личност, без да се страхува дали е правилно, дали е отговорно или доходоносно, да следва вътрешните си копнежи и пориви. Тогава един индивид е успял, когато е намерил призванието си, но ако няма вътрешната свобода да го търси, никога не би могъл да го намери. Родителят е този, който формира основните вярвания и нагласи на едно дете, което се отразява на това как протича впоследствие неговия живот. За съжаление, не само съзнателно, но най-вече с отношението и поведението си. Илюстрация за това е кампанията на Уницеф “мълчанието днес ражда викове утре”, но колко ли ще я разберат…
Диана 06.07.09 в 08:55
Харесвам една японска поговорка, която казва, че най-добре е да дадем на децата си корен и крила.
И ще го направим, когато или на нас са успели да ни дадат или сме осъзнали необходимостта и правотата на казаното в битка с обстоятелства и хора, независимо от социалните им роли.
Няма по-трудна професия от родителството. Твърде сериозна е социалната роля да бъдеш родител. И ние толкова сериозно го въприемаме, че забравяме да бъдем просто обикновени хора с нашите деца. Да ги обичаме, да ги разбираме, да им прощаваме. Просто да общуваме с тях. Защото това забравят да правят тези, които се правят просто на сериозни, но всъщност още не са пораснали. По различни причини. Родителството е част от реда.
Не знам дали правилата определят доброто родителство. Аз разчитам и до ден днешен на сетивтостта си, интуицията и умението да се доверявам.
Статията провокира размисъл. Значи си върши работата.
На всички ползотворен ден.
Йордан Кръстев 06.07.09 в 10:13
Има една много приятна книга на тази тема, без да правя реклама “Богат татко, беден татко” на Робърт Кийосаки.
Дима Костова 06.07.09 в 10:23
Диана, Вие успяхте да го кажете ясно и просто
Прекрасен ден!
Екатерина Чонева 06.07.09 в 11:33
Благодаря Ви, Дима Костова. Вашият коментар беше чудесен завършек на всички части на статията ми.
И ще направя едно леко уточнение за тези, които не са го доловили сами – началото на статиите ми беше краят им, не поради друга причина, а просто защото началото на един живот започва от детството. И категорично продължавам да се придържам към схващането си, че съдържанието и идеята на всички тези 4 части на статията са в основата на изграждането на добрия бъдещ професионалист и успял в живота човек, КОИТО СА ЕДНИ И СЪЩИ ЛИЧНОСТИ!
Защото както е прочела между редовете Дима Костова, аз не съм човек, който не може да си намери работа, защото съм некадърна, нито съм избрала за „по-лесно” да обвинявам родителите си. Аз не мога да си намеря работа просто защото нямам вяра в себе си. И ще ви споделя още нещо, което прозрях тия дни. Подсъзнателният ми подтик да започна да действам по този начин – да си търся работа обявявайки способностите си и надявайки се, някой да „ме открие”, не е било плод само на креативно мислене и подход. Цялата идея се е оформила така, защото аз подсъзнателно съм се надявала, някой да повярва в мен. Сега, когато разглеждам разни обяви, осъзнавам, че не смея да кандидатствам по тях не защото не отговарям на всичките им критерии и изисквания, а просто защото не вярвам в себе си. Не вярвам, че ще се справя, макар и досегашният ми опит да ми показва, че винаги съм се справяла и то много по-добре от очакваното. Да, очевидно толкова е силна невярата ми, че и на този опит не вярвам. Ето за тази безусловна любов и вяра в детето говоря през цялото време. Давам пример със себе си, защото с много обяснения очевидно не се схваща лесно.
Споделям ви крайно лични неща и го правя с единствената надежда, колкото може повече родители да го разберат и проумеят – не е важно само да не казваш на децата си лоши и обидни думи, ВАЖНО Е да ги подкрепяш с добри думи, да ги възпитаваш така, че те да повярват в себе си и в собствените си възможности. Светомира се дразни от процентите, които съм писала – мили хора, за 31-та ми години аз постоянно се сблъсквам с резултатите от липсата на това, за което ви говоря. А определено не мога да кажа, че съм заобиколена от малко приятели и познати. Освен това, същите тези „деца”, за които говоря и които също не са получили тази безусловна любов, които сега на по 40, 50 и 60 години, продължават да се страхуват да вземат в ръце собствения си живот и да дадат на собствените си деца и внуци всичко, за което говоря. Процентът на непрозрелите тази истина е всъщност поне 90%, като той обхваща и хората, които някога са били деца, но са със същите увреждания, които сега продължават да се нанасят и на всички, които в момента са деца! Май не успявам да се изразя много ясно, но не ми идва по-простичко, за което моля да ми простите.
И всичко това е написано за тези, за които говори Диана – неполучилите и невъзпитани в тази безусловна любов, но прозрели липсата й и желаещи да се научат да я дават.
Ще дам само един пример, който доказва, че засегнатият проблем не се ограничава и не рефлектира само върху „неумението” ни да си намерим работа и добра професионална реализация, а касае всичко в целия ни живот.
Видях се с една приятелка, която е почти на 50 години. Има 2 деца и е чудесен човек, който се бори смело с всички поднесени й житейски трудности и определено се справя, предвид резултатите, които аз виждам. Тя няма щастлив брак, както твърде много хора, но няма и смелостта да се разведе, не от страх, че ще остане сама и няма да се справи, а просто защото не вярва в себе си! Тя и сега се грижи прекрасно за цялото семейство, включително и за мъжа си, който не прави абсолютно нищо за тях, но тя въпреки всичко се грижи и за него. Прави го, защото така е възпитана, така е научена и защото има същото това „робско” мислене, което се формира от ранно детство във всички нас! И въпреки всичко, тя вече е успяла, защото го прави непрекъснато, но същото това робско мислене й пречи да го осъзнае. Пречи й, да повярва в това, което вече е постигнала САМА!
Тя просто има нужда от една подадена ръка, както повечето от нас, и животът й може да стане прекрасен, защото тя ще продължи да си го прави такъв, имайки способността за това, но няма смелостта за първата крачка.
Споделям всичко това с вас, защото в крайна сметка всички сме хора и „моите” проблеми в голяма степен са и „ваши” проблеми. Просто не общуваме достатъчно. Страх ни е и не умеем да си ги споделим, затова си мислим, че само ние имаме такива проблеми. Но, когато видим, че и някой друг, да не кажа доста хора, има/т същите проблеми, тогава вече става малко по-леко, появява се някаква смелост и правим опит да прогледнем и да си направим равносметка, преди да е станало твърде късно след което да предприемем нужните действия.
Това е главният замисъл на всичко написано. Не го правя за да ви занимавам лично със себе си, макар и от една гледна точка да излиза точно така, а го правя просто защото тези проблеми са една фундаментална основа на почти всички други проблеми.
А гледайки как невръстни деца стават родители, без да имат ни най-малка представа що за отговорност е това /да, и аз нямам деца за да знам що за отговорност е, но поне го осъзнавам преди да го направя и точно защото ми липсвя вяра, може и никога да не се осмеля да имам деца/. Същите тези непораснали деца, които стават родители, няма как да дадат на децата си това, за което говоря. Нужна е една по-голяма отговорност при правенето на децата, макар и да знам, че това не става само с поемане на отговорност, а и с трупане на много опит, болка и накрая мъдрост. Да не говорим, че голяма част от децата никак не са били планувани, пък какво остава за това да е взето ясно осъзнато решение с поемане на отговорност. Малцина го постигат и може би точно за тях пиша тези неща, защото съм наясно, че другите няма да видят нищо стойностно в споделеното от мен.
Нещо интересно ми направи впечатление, свързано с нагласата ни, за която вече някой спомена, че първо мислим негативно и критикарски, отлкото обратно – доста хора ме критикуват и ми обясняват, че ако аз не направя нещо със себе си и не предприема някакви стъпки за да се реализирам в живота си, вместо да се оплаквам и да прехвърлям вината върху родителите си, никой няма да ми го поднесе наготово. „Ako ne tarsi6 novi predizvikatelstva jivota i sadbata nqma da ti gi predostavqt v kutiq ot bonboni uviti s pandelka i adresirano do tebe”. Това, както се вижда е цитат от едно писмо, адресирано до мен и провокирано от статията, но не е пуснато като коментар, но и в самите коментари се вижда какво имам предвид.
Мили хора, като ми давате тия съвети и ми обяснявате как да действам аз, вие замисляте ли се, че всъщност никой от вас не знае аз какво правя и какви мерки съм предприела по търсене на работа? И ако никой от вас не знае, тогава на каква основа ме критикувате по този начин? Не, не ви се сърдя, нито съм обидена или засегната, още по-малко ядосана. Просто ме боли от невежеството, в което тънем, а си мислим, че сме някои и че много знаем и много сме постигнали. Нищо подобно, мога само да съм ви благодарна. Вижте как се критикуваме взаимно без дори да се познаваме, а какво остава за разбираме! Тези действия са също част от фундаменталната основа на проблемите ни – не умеем да общуваме, защото ни е страх да не се изложим – пред нас самите и пред другите!
И за да ви изясня картинката, която не ви е известна е, че не стоя със скръстени ръце и да чакам добрия принц, който да ми намери работа или да ме издържа. Не чакам нещо наготово, защото просто не мога да си го позволя. Не мога, защото се издържам сама и го правя с кредитни карти. Да, поех голям риск, натрупах голям дълг, но това беше цената. Няма нищо безплатно! И мен ме плаши, защото си е страшно, но и в същото време знам, че ще се справя. Знам също, че колкото по-малко се поддавам на страха, толкова по-добре ще се справя! Просто липсата на пари или наличието на семейство е оправдание пред нас самите, за да не предприемем голямата крачка на промяната. Да, за мен е по-просто, защото съм сама, но и аз отговарям за други и изхранването им зависи от мен. Убедих се от личен опит, че разковничето е във взимането на решението. Когато го направим с вътрешна убеденост, всичко останало ни се поднася „на готово” и ние трябва само да го следваме. Това е първата и най-трудна крачка – да вземем решението и след като започнем да го изпълняваме, да успеем да задържим положителната си нагласа и мислене, защото те са основата след разковничето.
Аз по никой начин не оспорвам факта, че някой ще ми поднесе нещо на готово. Дори само заради натрупания ми опит го знам, защото всичко съм постигала с много трудности и болка, но за разлика от вас, аз знам какво правя по въпроса, а вие не знаете, но въпреки това ме критикувате. Та дори тази статия е „правене на нещо” по въпроса. И Светомира правилно го е доловила, че всъщност аз правя много повече от необходимото и стандартно за търсене на работа. И не се притеснявам, че няма да си намеря работа, дори да не е мечтаната. Мечтаната и правилна работа беше вкарана като основа за това да се замислим. Аз знам, че ще си намеря, защото търся и защото полагам усилия, които рано или късно ще бъдат възнаградени. И още нещо ще ви кажа, което знам – работата, която намеря, ще бъде перфектната за мен, но не перфектна по условията, които съм й задала, а ще е такава, защото човек винаги получава това, което ТРЯБВА. Не това, което иска, а това, което трябва и което е добре за него, което му е нужно за да научи нещо, което му куца. Може да е ниско платена, може да не ми харесва особено, но аз ще се уча да я обичам и ще се опитвам да разбера на какво ме учи тя.
Просто исках да споделя целият ми опит с вас. Приемете го както си решите и според вашите разбирания и ниво – като изтъкване, като самохвалство, като назидание, като порицание, като безсмилени писания, като оплакване и мрънкане, като осъждане и какво ли още не. Само не забравяйте, че всички тия негативни нагласи се връщат при вас, но не само това, а влияят и на останалите. Това, което насочите към другия, се връща към вас. Звучи малко като заплаха, но пък иска да каже, че когато критикувате другия или мислите нещо лошо за него, вие всъщност критикувате същите черти в себе си и правите лоша услуга на самите себе си.
Докато пиша всичко това осъзнавам, че „робското” мислене на което се дразня, всъщност също е част от заложената система на управление на масите чрез страха. Защото когато хората се страхуват, те не смеят много да се обаждат, не могат да са смели, не искат много да знаят, защото знанието е отговорност и бреме за тези, които не го разбират. Живеят в калъпа, в който са ги поставили и от тази гледна точка, не само че не изпитвам гняв към родителите си, но и изпитвам огромно съжаление, защото те са жертва на цялата тази система, която просто казано, ни възпитава да не мислим повече от това, което тя ни позволява и втълпява, след което просто ни управляват крайно успешно. Животът ни е прекрасно доказателство.
Простете ми многословността, но за жалост умно казаните работи в простички изречения и мисли някак не ми се отдават. Съзнавам и че не този блог е мястото за тези социални излияния, но все пак това е коментар, а не статия и никой не е задължен да го чете. А който трябва и намира нещо полезно, той ще го прочете.
Благодаря на всички ви за направените коментари, благодаря и на тези, които не са коментирали. Благодаря и на създателите на блога, на хората, които решиха да публикуват статията ми, макар и да не разбрах мотивите им. Те ми дадоха много и аз го оценявам и съм им освен благодарна и признателна.
Пожелавам успех на всички във всичко, а мен не ме мислете, аз ще се оправя, както винаги съм го правила. Уча се да вярвам в себе си и знам, че ще успея!
Не забравяйте, че положителното мислене, нагласа и вяра помагат не само на вас, а и на всички около вас. Когато сте добри хора и сте изпълнени с любов, създавате добри неща и изпълвате с любов околните. Простият принцип на вселенското привличане! Наистина е простичко, но изисква усилия и осъзнаване за да се практикува. Желанието е стимул и води до УСПЕХ !!!
Ева Добрева 06.07.09 в 12:28
Екатерина, мисля, че влагаш прекалено много усилия в писане на статии и не дотам в търсенето на подходяща работа и осъзнаването на нуждата от определена професия. Даже ми се струва, че с първата си статия имаше ясна представа за какво искаш да говориш, какво те тревожеше и притесняваше, дори гневеше. А сега имам чувството, че просто търсиш нещо, за което да пишеш, защото статиите в novavizia.com ти дават удовлетворението от признанието, което не можеш да получиш на работното място, поне в момента. Според мен трябва да се съсредоточиш върху осъзнаването на нуждите си и търсенето на подходяща област, в която да се развиваш, защото колкото повече статии пишеш, толкова по-негативни и гъмжащи от недоволство звучат те, а няма по-трудно нещо, от това да задоволиш изискванията на един много недоволен човек. Затова ти пожелавам – мисли по-позитивно, успехът сам ще дойде при теб! Не критикувай, а анализирай и двете страни на монетата, постави се на мястото на родителите, или на мястото на работодателите. Когато разбереш тяхната гледна точка, ще намериш много врати отворени. Успех!
гост 06.07.09 в 12:53
Здравейте, прочетох всички Ваши статии по въпроса и все повече се убеждавам, че на Вас основният Ви проблем е с родителите Ви…..
Даниела Тенева 06.07.09 в 15:18
Привет, статията е много добра, за съжаление, както се казва – няма училище за родители. А истината е, че родителите не искат да се учат да бъдат такива, по точно по ред причини, не се мисли за това, а се приема като първична даденост, инстинкт. Това пък за пореден път доказва, че Дарвин е прав…
Камен Вельов 06.07.09 в 16:47
Здравей Екатерина,
Аз мисля че ти си щастливка!….. и не се шегувам.
Доколкото схванах от статиите, ти не си получила някои неща от родителите с /които други деца получават и имат по успешен старт в живота/. Това обаче ти е дало уникален шанс да сътвориш сама собствения си живот, да бъдеш ТВОРЕЦ, шанс който “другите деца” нямат. Мисля че би било добре да си благодарна на родителите си за това! Някои биха казали и да им простиш, но аз не съм съгласен с това, това звучи малко високомерно, някак си този който прощава, стои по-високо, все едно се прави малко на Бог. Така че по-хубаво е с благодарност!
Камен Вельов 06.07.09 в 16:59
И пропуснах да кажа, че ти Екатерина се справяш чудесно с това, да твориш собствения си живот.
Поздравления!
Екатерина Чонева 06.07.09 в 22:12
И ще направя последно уточнение към Светомира, защото явно с нея много ни се разминава ъгъла на гледане и затова не успяваме да разберем какво казва другия.
Гледната ми точка и позиция от вчера по никой начин не следва да съвпада с днешната, което не е задължително да се нарече противоречие. Може да се нарече проглеждане, израстване, осъзнаване, промяна на ценностите и на самата гледна точка. А не съвпада, защото от вчера до днес е минало време, през което аз съм извървяла определен път. Ако съм я променила – прекрасно, значи съм имала щастието да осъзная нови неща.
Светомира, аз определено не съм сърдит млад човек, а осъзнат, макар и вече не чак толкова млад човек. Аз нито обвинявам някой за положението в което се намирам, защото никой не е допринесъл за него повече от мен самата, нито очаквам някой да свърши това, което мога само аз. Аз констатирам само фактите, наречени за мен истина, до които съм стигнала, а те от стоя страна не се харесват на вас. Но това не променя действителността, че те съществуват, а ги отхвърляме просто защото не ни харесват такива, каквито са.
Освен това – сърденето е за губещите, а аз опрелено не съм от тях! Дори само за това, че човек, който се опитва да се учи от всяка ситуация и който има смелостта да признава грешките си, няма как да бъде губещ!
Не забравяйте, че все пак живеем в света на противоположностите, където едното не може да съществува без другото. Т.е. ако няма зло, как ще познаем доброто и ако нямаше неразбиране, как щяхме да познаваме разбирането! Цялата двуполюсност са двата края на една права, двете страни на едно и също нещо.
Към Емилия Крушкова: Дори моментът на писане на тези статии и коментари, и инвестираното в това действие време е част от процеса и пътя, който изминавам докато намеря това, което търся. Защото пак повтарям – важен е повече пътят по който вървим към целта и уроците, които ни се дават докато вървим по него, а не крайната цел сама по себе си. Аз просто се уча, докато пиша!
Жалко, че не го осъзнавате. Именно в този процес на търсене от няколко месеца, аз осъзнах най-много неща за които и всички вие имате заслуга. Поради тази причина, не мога да не ви благодаря отново.
Последният ми коментар изисква не няколко минути за хвърляне на един поглед, а съзнателно отделено и вложено време за задълбочен прочит и последвала още по-голяма инвестиция на време и усилия за осмисляне на вече прочетеното. Вместо да оглеждате къде съм сгафила или да ме хващате в противоречия, използвайте времето за да погледнете вътре в себе си.
Знаете ли – има хора, които ме виждат като много ведър, лъчезарен, положителен и светъл човек. Обаче има и хора, които ме виждат като негативист, сърдит млад човек, непрокопсаник, мрънкач, критикар и други подобни.
Досега се питах как така аз съм двете крайности? И мисля, че стигнах до отговора – вие всички виждате в мен собственото си отражение под една или друга форма! Това, което виждате в мен, сте вие самите.
Камен Вельов – така е, абсолютно сте прав! Няма за какво да им прощавам, защото се прощава при вина. Мога само да съм им благодарна и да се уча да ги обичам повече и повече, а това ще помогне и на мен и на тях. Бях писала и преди – не бих искала да се променя нещо от живота ми, ако можех да върна времето, освен моето поведение за определени неща. И наистина осъзнавам, че съм получила повече, отколкото тези, които са нямали моите трудности и са били дарени с това, което ми е липсвало на мен.
Но пък за сметка на това, сега получавам толкова много любов, от толкова много и прекрасни хора, че просто не знам как да изразя колко всъщност съм щастлива и колко много имам!
Благодаря за подкрепата и прочита между редовете!
Мисля повече да не коментирам, за да не дразним читателите, любители на късия разказ! Приемам коментари и на имейла си.
За край на участието си искам да изкажа благодарността и признателността си към всички вас – БЛАГОДАРЯ ВИ!
Ева Добрева 07.07.09 в 10:28
Екатерина, ако наистина ти си един позитивен човек и ние повечето не сме прави, че критикуваш, напиши една статия за това, колко добре се е справил някой работодател или родител и нека ние почерпим опит от него. Но може би за теб няма такъв…
Светомира 07.07.09 в 11:37
Здравейте Екатерина,
Сега и аз ще кажа каква беше целта на моите коментари – исках да Ви провокирам да споделяте още и още….Какво да се прави, “професионално изкривяване”, гледам на Вас като на потенциален кандидат за работа! Надявам се, почувствахте каква е най- голямата горчилка при работата с хора – няма начин да бъдеш разбран и харесван от всички, колкото и да се стараеш и да мислиш, че се променяш или да опитваш различни подходи.
Сега се усмихнете, животът не е толкова сложен и заплетен. Ако можех, щях да Ви прегърна, колкото и непрофесионално да изглежда, но имате нужда точно от това в момента!
Боряна Великова 20.07.09 в 12:34
Екатерина, защо не приемате критиките, а “скачате” срещу хората, които са писали тук и ги обвинявате? Да, те не Ви познават; да, те коментират това, което четат. Но това е логично – дали сте ни ограничена информация и това е базата, на която всеки споделя своите виждания, мнение, опит. Когато зачетох статията, ми стана интересно – различна гледна точка и подход, определено. Но Вашите коментари и нападки след това доста принизиха основния Ви труд, поне в моите очи. И за протокола: “сърдити млади хора” е категория, метафора, тези които търсят промяната и различното, ако щете ги наречете “бунтари и новатори”…Така че Светомира Ви е направила комплимент, който очевидно не беше разбран… Работата с хора изисква най-вече приемане и слушане, а Вие тук сте писали(=говорили) повече от всички коментиращи взети заедно… Може би трябва да се замислите и за това.
Екатерина Чонева 20.07.09 в 13:34
Здравейте г-жо/г-це Великова. Благодаря Ви за отделеното време за четене и писане на коментар. За неприятна Ваша изненада, коментарът ми ще бъде по-дълъг от Вашия. Поради единствената причина, че има какво да кажа и НЕ виждам нищо лошо в това. Ако Вие, читателите на определени сайтове и блогове желаете да слагате някакви рамки, то проблемът си е ваш, защото тези рамки гарантират единствено и само вашето лично удобство! А рядко, когато на човек му е удобно, той успява да прогресира, поради простата причина, че ако му е удобно и приятно, няма какво да го накара да търси и да се променя!
Никъде в условията на блога на Нова Визия не е споменато, колко точно дълги трябва да бъдат коментарите – статиите да, но не и коментарите. В крайна сметка, ако не сте чела някъде из пространството каква е идеята на блоговете, може да го направите. Аз накратко само ще спомена моите изводи от прочетеното по въпроса – това е място, където всеки може да споделя СВОБОДНО и неограничено своите виждания, като най-главното условие е да приеме да бъде сравнително културен, правейки го. Чрез това споделяне се обменя най-вече личен опит, който може да бъде както от полза за едни хора, така и “вреда” за други, които не умеят да се възползват от предоставените възможности.
Ако Вие сте намерила нещо в статиите, което да Ви допада, не виждам по какъв начин последващи коментари биха могли да го “принизят” и да променят виждането Ви, освен ако не търсите съвпадение с Вашата гледна точка или пък имате определени очаквания. Всичко се случва във Вашата глава – и удоволствието и принизяването, чрез Вашия личен подход! Това са двете страни на една и съща монета!
Ако човек е отворен за новите неща, които вижда, той може само да се възползва от тях. А нещата, които не му харесват, могат да му донесът същата полза – отново да потърси в тях това, което кара него самия да не му допада нещо конкретно. Най-правилното поведение е това, да приемаме хората освен с положителните им качества И с “отрицателните” им, а не да ги идеализираме и да си създаваме САМИ поводи да се разочароваме от тях. Приемането е точно това – да приемеш човека такъв, какъвто Е, а не такъв, какъвто би искал да бъде. Ако умеехме това, нямаше да има толкова много разпаднали се бракове и толкова много злоба, омраза и разделение на всичко!
Аз никога не съм претендирала чрез поведението си за безпогрешност или безупречност, нито за това, че съм нещо повече от вас-читателите или другите хора – напротив – уверена съм и знам, че имам твръде много кусури за дялане, но съм готова и ГО ПРАВЯ – дялам ги постоянно. И споделянето им с другите е един от методите, чрез който правя това. По този начин им позволявам да направят същото и за себе си, защото това МОЖЕ да доведе до проглеждане и себепознание!
Когато на човек нещо не му харесва, той търси точно тези рамки, които му осигуряват удобството на еднаквостта, на цензурираното поведение и други подобни. Той търси клишетата в поведението, защото те му гарантират едно сравнително спокойствие и всеки, който наруши тези рамки му разваля съответното спокойствие. Тъй че от тази гледна точка – приемам критиката Ви, относно поведението ми! Наистина не е приятно, когато долавяш в нечие поведение това, което ти куца на теб самия и тогава, разбира се, той ти става крив! Точно това е стандартното поведение на повечето хора. Ако умеехме да благодарим на тези, които са ни критикували – обаче говоря за истинска критика, вместо да им се сърдим и обиждаме, тогава можехме да растем безспир.
В интерес на истината, отговорът ми към коментара Ви се съдържа в самия него. Наистина е логично всеки да споделя своите “виждания, мнение, опит”, НО за да си позволи да КРИТИКУВА, той трябва да разполага с доста повече от поднесената от мен “ограничена” информация. Аз изцяло приемам всички споделени мнения и сама си преценявам на кое да обърна по-голямо или по-малко внимание. И не веднъж писах, че съм благодарна за ВСИЧКИ споделени мнения, а не само за положителните. Но когато някой реши да критикува, за него самия е по-добре да се опита първо да се снабди с нужната информация и тогава да си позволи да го направи, просто за да има основанието за това и за да не се изказва неподготвен, защото излагацията си остава за него самия, а стойността на критиката се самоунищовата именно заради неговото неподготвено изказване!
Тези статии не са написани за бъдат пренесени в социални форуми, където да се “критикуваме” един друг, просто за да върви приказката. Споделянето на опит и изразяването на мнение няма общо с критиката. Освен това, критиката не може да бъде “приета”. Може да бъде взета под внимание, но е и приета просто така, защото ако критикуващите имаха нужната информация, която да им даде основанието да критикуват, те просто нямаше да направят точно тази си критика! Мислещите хора никога не приемат просто така каквото и да било. В повечето случаи взимат под внимание това, което чуват/четат, но винаги го подлагат на съмнение.
Относно “комплимента” от Светомира – на Вас може и да Ви звучи като такъв, но за мен категорично “комплимент”, съчетан със “сърдит” не си пасва по никой начин! Или е едното или другото. Как може да има някой положително мислене към израз, който включва в себе си негативно утвърждаване или насочване като “сърдит”?
Относно това, че съм изписала повече от всички взети заедно коментари – и какво му е лошото на това? Ако не Ви харесва, защото го четете? Няма да Ви отговарям, за да не прехвърля отново 2 страници, а се надявам, че и сама ще се опитате да си отговорите, защото изписах доста неща по този повод. За всеки влак си има пътници. Иначе правилно сте забелязала – да, говоря доста. Но за някои хора това е полезно, колкото и да не Ви се струва вярно, то е факт. Който има умението да извлича нужните неща от предоставените възможности, може само да печели. Аз не съм написала тези статии, защото се чудя какво да правя и търся начини да убия времето си. Написах ги, защото това са болни проблеми, които касаят твърде много хора. Предоставих опита си, който благоразумните, истински загрижени за децата си родители биха могли да използват, а не го приемат за критика или нападка. Споделям този опит, защото той е осъзнат и поради тази проста причина може да бъде полезен. Дори ако щете, това е част от приносът ми, на този етап от живота ми, за другите, които са с разбирането, че винаги има какво още да научат!
Пожелавам Ви успешно разширение на съзнанието, ако го желаете. Всичко добро!
Камен Вельов 20.07.09 в 16:40
На мен пък ми харесва как “скача” Екатерина. Спомням си как в първите години на демокрацията, по митингите на СДС се викаше: “Който не скача е червен!”. Аз мисля че би било добре всеки от нас да се поразмърда малко, да обяви какво го вълнува, какво харесва и какво не, какво иска да постигне, и да направи нещо по въпроса. Разбира се по-добре е да “скачаш” ЗА, а не СРЕЩУ, но всяко нещо с времето си. Във всички случаи, по-добре е да “скачаш”, отколкото да “пълзиш”. Макар че от друга гледна точка, всеки човек е различен.
Вървели лъв, бивол и змия. На пътя им се изпречила бариера. И как мислите продължили по пътя си: лъвът я прескочил, змията пропълзяла под нея, а биволът минал през нея.
Всички по един или по друг начин вървим по пътя си.
Боряна Великова 20.07.09 в 17:13
@Камен Вельов
Точно там е въпросът – да скача “за”, а не “против”… Защото един от основните признаци за съзряването и духовното израстване на човек е да приема критиката и обратната връзка, без значение дали му харесва и дали е съгласен. А не да се хвърля разгорещено да обяснява кое защо и как или да напада критикуващите… Градивност и позитивизъм са основите на успеха (личен и професионален), а не нападките и деструктивността.
Камен Вельов 21.07.09 в 09:06
Пропуснах една важна фигура в моя разказ – с трите животни имало и едно магаре. Какво е направило обаче магарето, няма да кажа, ще трябва да се досетите сами. И за да е по-интересно, давам бутилка каменица на първия който се досети.
Боряна, съгласен съм с теб, но всички ние, не винаги и във всичко успяваме да сме “ЗА”. Пък и всички тези начини са етапи от развитието ни – да си Магаре, да пропълзиш под бариерата, да минеш през нея, или да я прескочиш.
А, май че ви подсказах малко какво ще направи магарето……
Екатерина Чонева 21.07.09 в 16:58
Здравейте Боряна. Простете, но не мога да се въздържа от този коментар. Искам само да насоча вниманието Ви към собствения Ви подход, с който си противоречите. Не го правя за да се заяждам, а за да видите сама, че нещата не са черно-бели, както се опитвате да ги изкарате. Вие сама какво правите спрямо изявите ми – “За” ли сте или “Против”? Коментарът Ви положителен ли е или негативен? Оставям преценката на Вас!
Това, което се случва в момента е да натискате главата на давещия се, вместо да му помогнете да изплува и в същото време имате претенции за положително отношение?!
Камен е прав – ДАЙТЕ ШАНС на хора като мен. Никой не се ражда нито научен, нито получава всичко наготово. Повечето от нас се борят и това, което правя е да се опитвам да се изправям. Вие дали още от раждането си сте била толкова перфектна в поведението си, отношението и положителната настройка? А дали пък сме тръгнали от една и съща изходна точка за да очаквате, че трябва да сме на едно ниво? Да, критикувам, хваля, съдя, благодаря. Така е, уча се. Аз съм израснала в предимно негативна среда и е нормално да имам подобно поведение. Не се оправдавам, а изяснявам. Следвайки Вашия подход, който изисквате от мен, би следвало да ме подкрепите, а не да сте “срещу” мен, защото ако сега виждате негативизъм в мен, то мога да Ви кажа, че преди няколко години положението ми беше много, ама много по-трагично. А определено щеше да бъде по-лесно, ако имаше повече хора, които подават ръка, вместо да размахват пръст! Ако виждате само нападки и деструктивност в статиите ми, замислете се какъв е Вашият проблем, който имате и виждате отразен в мен.
И после – слагате веднага етикета на младите хора. Ами как няма да са сърдити във вашите очи, след като те се опитват да ви кажат нещо, но колко от вас ги чуват и разбират? Ще си позволя да сложа един линк към едно много добро видео, което в голяма степен подкрепя идеята на статиите ми и коментарите към тях. http://blogatstvo.com/ilearning-global/education/ted/
Ева Добрева 28.07.09 в 12:46
Екатерина, считам, че имаш сериозни проблеми с приемането на критика и те най-вероятно се дължат на някаква вътрешна неудовлетвореност от самата теб, а не на коментарите на другите, целящи да те насочат в правилната посока. Всичко, което чета от теб ме навежда на мисълта, че ти си от онези хора, на които всички са им виновни. Не те познавам, но до колкото познавам хората като цяло, ти клониш към този профил. Трябва много внимателно да се замислиш защо нещата в живота ти не вървят. Според мен като се защитаваш от негативните /според теб/ коментари, се опитваш да убедиш самата себе си, че не си сърдит млад човек, но само изглеждаш още по-сърдита. Финала на всичките ти коментари с позитивна насоченост не показват положителното отношение към критикуващия, а по-скоро, прости ми за думата, едно лицемерно отношение към човека, който не си разбрала и си коментирала по негативен начин. Погледни дълбоко в себе си и се опитай да откриеш причината за неуспехите си, тя е вътре в теб, а не в родителите, работодателите, хората на улицата и подобни на тях. Те естествено винаги имат вина, но ти можеш да им се опълчиш и да обърнеш нещата в своя полза. Не съм набожна, но ще цитирам нещо от Библията: “Помогни си сам и Господ ще ти помогне”.
Екатерина Чонева 28.07.09 в 19:21
Здравей Ева, явно и ти си от тези, които обичат да се оглеждат много в огледалото и да виждат само това, което им харесва и да игнорират останалото.
1. Няма човек без проблеми; Аз също съм от тези хора и не само, че признавам съществуването на проблемите, но и цял живот търся решението им. Ако не беше така, щях да си стоя на едно и също място.
2. Ако една критика е истинска, основателна и градивна, тогава тя не е насочена към егото. В този случай, няма как да не бъде приета. Казано по-простичко: ако имахте нужната информация за да си позволите да критикувате и най-вече ако имахте съответните умения и знания, които определено не са плод на злоба и негативни нападки, тогава сигурно щяхте да успеете да се изразите както трябва и да постигнете успех с “критиката” си!
3. Към предишните ти коментари: нужно ли е да описвам успели работодатели и хора, след като те са достатъчно много навсякъде около нас. Противно на неправилното ти изказване – поведението на много хора ме задоволява и им се възхищавам, а щом човек може да се възхищава, значи може да бъде доволен! Аз лично имам доста примери околко себе на успели хора от които определено мога да науча доста, точно защото те са такива и има полза от изказванията им. Поведението им ми позволява да се науча на много неща. А в случая от твоите изказвания освен злоба и показно за това колко разбираш нещата от живота, че дори и устройството човешката душа, нищо друго не се забелязва. За положително да не говорим – погледни си сама всички коментари – някъде в някой да виждаш нещо положително?
Аз може и да “критикувам”, може да “нападам”, но определено не го правя от позицията на всичко знаеща и всичко разбираща. Напротив – аз признавам голямото си незнание и затова търся непрекъснато нови и нови знания. И ГИ НАМИРАМ също така непрекъснато!
4. Как прецени, че коментарите на другите ще ме насочат в “правилната” посока? Как точно я дефинира, че именно тя е правилната, първо и второ, освен негативните коментари на няколко човека, има и доста положителни, за които нищо не споменаваш?! Може би не ги виждаш!?
За теб правилно е едно, за мен е друго и за трети е трето, тъй че общовалидни правила няма, за да се опитваш да ги налагаш на всички!
Относно мен – аз съм единственият човек, който може да определи правилната лично за мен посока. А дали ще взема под внимание чуждите съвети или не, може да бъде само мой плюс или минус. Но за правота не може и дума да става! Тук в искането си малко приличаш на Боряна Великова, която иска пък да се приема критиката. Не да се разбира и да се вземе под внимание, а да се приема! Сякаш уважението и разбирането са дадени по рождение, на не се постигат и заслужават!
5. Обясняваш ми, че според мен и твоите големи познания върху човешката природа, всички ми били виновни и криви – можеш ли да да ме цитираш поне веднъж, за да ми покажеш сама, къде точно видя обвиняване от мен към някой друг? В елементарен прост текст – цитирай ме!
6. Как е възможно хем да не познаваш някой, хем да го слагаш в определена категория, точно защото не го познаваш? Как успяваш да направиш това, направо се чудя! И после говорим за положително мислене, та виж си само изречението: “…до колкото познавам хората като цяло, ти клониш към този профил… онези хора, на които всички са им виновни”. Страшен положителен изказ и мислене имаш!
7. Откак съм се научила да мисля, постоянно го правя и по-проницателните и прозорливи хора долавят, че проблемът не е че не мисля достатъчно, а че мисля прекалено много! Тъй че относно мисленето защо не вървят нещата в живота ми /което ти не знам откъде разбра, след като не ме познаш, та камо ли да имаш идея как върви живота ми/, правя го непрекъснато и ще продължа да го правя докато мога. Което от своя страна означава, че ще продължа да се развивам!
8. Ако ти не виждаш “негативни” коментари, което тогава наричаш “критика” от която аз се притеснявам и защитавам?
9. Това, че изглеждам сърдита в товите очи си е определено проблем на твоето виждане, защото пак повтарям – погледни и прочети другите коментари – има хора, които виждат много положителни неща! И това е така, защото те самите са положителни и виждат отразеното в мен от себе си. Повтарям се – това, което виждаш в мен и не ти харесва, си самата ти. Казваш, че моите коментари и статии са деградивни и други подобни, както и още няколко човека мислят така, но това зависи от вашето виждане – виждате това, което самите вие излъчвате и таите в себе си. Даваш ми акъл да погледна дълбоко в себе си, а ти успяваш ли да го направиш за себе си? И ако да, сигурна ли си, че това, което виждаш е истинското ти лице?
10. Ако имах за цел да проявявам положително отношение към критикуващите, нямаше да пиша такива откровено настъпателни и дръзки статии. Критиката трудно би могла да бъде настроена положително, иначе няма да бъде критика! Защо да имам за цел да правя непосилни неща. Ако в мен виждаш лицемерие …. мога само да ти съчувствам.
“… едно лицемерно отношение към човека, който не си разбрала и си коментирала по негативен начин…” – според теб това изречение би ли могло да бъде насочено към теб спрямо собствените ти изяви и коментари? Кое ти дава толкова голяма сигурност, че ти си ме разбрала изобщо, пък да не говорим за това дали можеш да ме разбереш правилно, защото пак се повтарям – за теб правилното е едно, за мен – друго? Прочети в предишната статия коментара ми с дадения пример за аквариума! Твоята истина не е моя, но и двете виждаме истината за себе си!
11. Колко здраво и убедително звучи ненабожен човек да цитира нещо, в което не вярва?
Спирам дотук, защото това си е откровено грозно заяждане и донякъде не ми е конмфортно, че ти отговарям в твоя стил, но да – признавам си – и аз имам его, което в такива моменти надделява! И аз съм човек и имам право на подобни изяви, точно защото се уча. Признавам си, виждам го, а това означава, че нещата ще се променят и ако сега не мога да се въздържа от тези глупави коментари, след време със сигурност ще мога и то без усилие!
Изчетох отново всички коментари по статиите и си давам сметка, колко малко хора са успяли да вникнат във вложения от мен смисъл. Да, нормално е, защото всеки има различен ъгъл на гледане И защото всеки иска да се изяви по един или друг начин, гонейки целите си, макари и често несъзнателно.
Няма да казвам нищо положително за край, че ще вземе да ти подейства крайно негативно и отрицателно!
Екатерина Чонева 28.07.09 в 19:30
И още нещо – ако не бях неудовлетворена от себе си, нямаше да бъда търсещ човек и нямаше да постигна всичко, което съм постигнала досега.
А щом ти си удовлетворена толкова от себе си, защо не се радваш на живота с пълна сила, ами се занимаваш с толкова крайно негативно настроени хора като мен, които са толкова неудовлетворени от себе си, от околните и от живота си?
Нали се сещаш, че ни правят впечатление хората, в които се отразяваме и точно те ни дразнят, защото ако се харесвахме, нямаше да имаме кусури за изглаждане. Аз си признавам, че има правота в част от думите ти, но определено не мога да се съглася на крайността, която влагаш в тях. И в твоето поведение виждам отразено моето, но ясно осъзнавам, че работя по въпроса. Точно затова, един ден няма да отговарям на такива коментари, но пък знам, че винаги поведението ми ще предизвиква подобни коментари, защото то не е лицемерно, а провокативно и дразнещо именно тия, които са с голямо его!