За образованието, студентите и бизнеса

В тази статия ще говоря за проблемите пред българския студент и българското образование и доколко те са значими за българския работодател.

Ето 5 въпроса които трябва да се вземат предвид:

1. Каква е мотивацията на българския студент? С каква цел учи той? Какви са целите му?

2. Какво е качеството на българското образование? На какво учи то студентите? И доколко ефективно е то в “производството” на квалифицирани специалисти?

3. Каква е връзката на българския работодател с учебната система на висшето ни образование и българските студенти?

4. Със какво може да помогне държавата?

5. Какво може да се направи, за да имат по-добро бъдеще както студентите и образованието, така и фирмите в България?

Ето това, което вижда един български студент в действителност:

1. Като начало ще разделя на две групи българските студенти.

В първата група попадат “слабите” студенти – тези, които са студенти с цел да отърват казармата, да “изкарат” висше образование просто защото “всички учат” или заради родителите. За тези хора няма какво особено да се каже, защото мотивацията им не е да добият знания и опит в съответния ВУЗ, а просто да получат диплома и после – каквото стане.

Като студенти “с потенциал” бих определил всички останали, които са студенти с цел да използват това което учат, за да се реализират в бъдеще. В тази статия ще говоря само за студентите с потенциал, защото те са тези, чиято цел не е просто дипломата, а бъдещата реализация.

За слабите студенти само ще спомена, че те имат “богат арсенал” от възможности да завършат успешно, като се започне от пищовите и се стигне до подкупите (там където са възможни и достъпни).

Възможно е някой “слаб” студент да стане студент с потенциал и да навакса това което е изпуснал, както и обратното.

2. А сега си представете какво се случва с един студент с потенциал, когато попадне в българския ВУЗ.

Там студента започва да учи главно теория (по учебния план) и когато я научи, той разполага с една гола теория, без да има представа какво ще я прави. С напредването на следването, част от студентите с потенциал започват да се превръщат в слаби студенти.

Нека да си представим един студент от специалност “Икономика и управление на съобщенията”. Този студент учи Електроника и електротехника, Основи на телекомуникациите, Организация и управление на телекомуникационните услуги, География на съобщенията, Организация на пощенските услуги…

Във всички тези часове има слабо присъствие, “поспаливост” и други занимания, различни от ученето. И това е просто защото голяма част от материала е ненужен, практиките и лабораторните упражнения в голямата си част са досадни и нежелани от студентите. Разни изчисления от електрониката, които вероятно никога няма да потрябват някому. Фундаменталните предмети като Микроикономика, Макроикономика, Управление, Статистика и др. също в голямата си част са теория.

Материалът по предметите, описани в примера ми по-горе не е напълно излишен, но може да се събере в доста по-малък обем и да се представи по много по-ползотворен начин. Една възможност е да се представят лекциите на студентите във вид на синтезирана информация, която наистина ще им е нужна в бъдеще и по която да се провеждат истински практически упражнения.

Между оценката и знанията, които остават в паметта на студента има известна корелация, но колкото повече образованието ни е по-близо до практиката, толкова по-ефективно ще е то.

Проблемът е както в българския студент, така и в българското образование. В студента е, защото той не изисква повече от образователната система. А в образованието ни е, защото е неефективно.

3. В същото време има представители на бизнеса, които разсъждават за студентите така: „Мързи ги да гледат”, „Завършил си с три, за какво си ми?”, „За нищо не ставаш”.

Но какви други възможности има бизнеса? Кого да наема?

Ето как, фирмите започват да рискува и да дават работа на новозавършили студенти, а после на други новозавършили и така до безкрайност, докато евентуално попаднат на хора, които са професионално пригодни за въпросните длъжности.

Тази ситуация ще продължава да е такава, докато образованието ни не се промени, така че да обучава и да оценява по-добре. Защото това е неговата задача. Така българският бизнес ще се улесни и той няма да играе на “тото”.

Вероятно някъде в България има фирми, които помага с нещо на висшето ни образование. Също така обаче е явен недостигът на квалифицирани кадри. И ако бизнесът в България продължи да чака на готово квалифицираните кадри, трябва да се зареди с огромно търпение.

Начините, по които бизнесът може да се сдобие с добри специалисти в момента основно са:

• Да попадне на такива (които са голяма рядкост сред завършващите), но и те се нуждаят от време за да свикнат със работата.
• Да наеме специалисти с трудов стаж в същата или подобна област.
• Да създаде специалисти, което е скъпо и времеемко.
• Да “открадне” от друга фирма.

Бизнесът може да се включи във финансирането и изготвянето на образователни програми за българските вузове, като заедно с това следи за правилното използване на финансовите средства и спазването на образователните системи. В същото време обаче, студентите трябва да се оценяват максимално точно. Тогава българският бизнес да може да се ориентира според тези оценки и да улесни избора си.

Ето защо е наложителна и по-ефективна система за оценяване, в чието създаване да се включи и бизнесът, за да даде значимост на оценката и да се улесни при подбора на кандидати за работа. По този начин, вместо да играе “тото”, бизнесът ще използва естествената среда за създаване на специалисти, след което ще ги “дооформи” според нуждите на съответната длъжност и работно място.

4. Държавата да предостави облекчения за фирмите, които подпомагат българското образование.

След завършването на средното образование има няколко години, в които се осъществява “производството” на специалисти с висше образование. Ако тези години се използват за придобиване на качества у студентите, необходими на българския бизнес, вместо само за придобиване на диплома, връзката между бизнеса и студентите ще бъде много по-здрава и опираща се на по-високо доверие, отколкото е сега.

Ето защо считам, че ще е най-добре, ако държавата подпомага фирмите, които подпомагат образованието. Държавата би могла да даде предложения в тази област, бизнесът – също, докато се стигне до консенсус.

Бизнесът сам трябва да реши с какво да се включи в подпомагането на образованието, а образованието също може да помогне, като каже от какво се нуждае. И така да се постигне консенсус.

5. Ето някои възможни решения:

a) Още с влизането си в университета, студентите следва да получават подробен учебен план за това, което ще изучават през периода на следването си (до момента на дипломирането си). Студентите следва да имат предварителна представа за материала, който ще изучават, както и за връзката между отделните предмети. Предварителната представа е важна, защото тя отговаря на въпроси като “Защо да уча всичко това?”, “Защо да хвърлям усилия?”

b) Всеки студент да има лесен достъп до материалите от лекциите и различните упражнения. В момента не по всеки предмет има учебник.

Представете си лекция, на която всеки студент пише това, което според него е най-важно. Пише погрешно, като си мисли, че е чул или разбрал правилно. Изпуска в бързането по някоя дума или изречение. Накрая записките са доста различни спрямо лекцията. След което пропуснатите неща се преписват от колегите, заедно с техните грешки. И от това се учи. И се очаква на упражненията студентът да е научил правилно!

Ето как не са рядкост случаите, в които упражненията се превръщат във втора лекция, а упражнение няма.

Ако студентът има възможност да прочете материала, който да се обсъжда по време на занятията, ще има много повече време да се подготви. Така ще се освободи свободно време за всичко, което студентите искат да обсъдят с преподавателя си, свързано с материала и с реалното му значение в практиката.

c) Един студент може да има представа как се върши работата във една фирма, единствено ако работи в такава и ако има поглед върху предмета й да дейност. В момента има малко на брой програми за студентски стаж, на фона на огромния брой студенти. А не малка част от студентите работят или живеят далеч от градовете, където се предлагат стажантски програми. Всичко това затруднява студентите в придобиването им на опит и по-ясна представа как се работи.

Решение тук виждам, ако повече фирми организират фирмени програми, в рамките от няколко часа до няколко дни, за да се даде реална представа на студентите какво ги очаква.

d) Бизнесът и университетите да обсъдят заедно учебния план. Бизнесът може да даде препоръки за промяната му, за да се състави нов план и дори система за оценяване. Планът може да включва най-важните знания и умения, които бизнесът желае да открива в завършващите студенти по съответната специалност.

Така, учебният план и оценяването могат да се правят по определен стандарт и това да се вписва във дипломата. А при наемане на работа фирмите да обучат служителите си на специфичните за това работно място неща.

e) Бизнес организациите могат да подпомагат и отделни студенти, както финансово, така и чрез работа по специалността. Но тук вече бизнесът избира на кой точно студент да предостави подобна възможност и в какво точно ще се изразява тя. Подобна практика може да се регулира чрез договорни отношения за правата и задълженията на двете страни.

f) Закон за облекчение на фирмите, субсидиращи българското образование.

Възможно е някои от препоръките по-горе вече да са реалност, но това със сигурност не е навсякъде.

Ще завърша с една мисъл на камерунски културолог: “Културата е майката, а институциите са децата”.

Перефразирано в контекста на тази статия, тази мисъл може да звучи така: “Студентите, преподавателите и бизнесът са майката, а образователните институции са децата.”

Тази статия на Георги Танев се публикува за първи път на страниците на www.NovaVizia.com.

В момента на писане на този материал, Георги Танев е студент III курс в Колежа по телекомуникации и пощи в София, специалност “Икономика и управление на телекомуникациите и пощите”.