(Бел. ред. Това е втора част на статията на Валентина Николова. С първа част можете да се запознаете тук.)
Обичам да говоря с хора с дългогодишен опит в изграждането на техния бизнес и достигнали до „платото високо в планината”, откъдето им се налага да решават дали да продължат експанзията или мъдро да управляват извоюваните вече територии (при това с „намален разход на енергия”, защото вече знаят как, вече им е минало през ръцете и ума). Това, което мога да кажа е, че всички те имат хоби.
Единият от тях – Строителя – реди пъзели. Огромни композиции, които подобно на мащабни фрески красят стените на дома и гаража му. Той не се интересува от източна философия и вероятно би се изненадал, ако разбере че сравнявам хобито му с дълбока медитация. Отскоро тренира ориентиране и често пътува с клуба, към който принадлежи, из България.
Другият – Търговеца на едро – макар и външно да демонстрира скептицизъм, колекционира антикварни мебели. Този абсолютно „self-made man” се чувства комфортно с хобито си да живее обграден с история и традиция. Това е зоната му комфорт, макар психолозите да казват, че трябва да прекрачваме границите си на комфорт, да се „разтягаме” отвъд тях, за да провокираме развитието си. Но пък какъв би бил живота ни без малките зареждащи духа оазисчета по пътя?
Третият ми пример е нетипичен, макар и да има малки прилики с историята на Стив Джобс. С тази разлика, че той е изградил империя, а моята приятелка – малко царство, в което се чувства доста комфортно. Но все пак разказвам тази история, защото е живото доказателство, че нашите увлечения не са случайни хрумвания на природата, защото семето е създадено за това – да поникне. Или както мъдро са отбелязали прагматичните шопи „което си требе, оно си сака”.
Та тя дълги години не работеше нищо. Купуваше си купища списания за обзавеждане, албуми с интериори. С други думи, седеше си вкъщи сред своите списания и оставаше индиферентна към кипящото строителството на капитализма навън. Житейските обстоятелства се стекоха така, че се наложи през годините да направи няколко големи ремонта, да обзаведе няколко жилища.
Не харесвам популизма, но въпреки това ще направя (за всеки случай) уточнението, че нещата започнаха от една гарсониера под наем: не си представяйте имения или фризьорски салони в стил Версаче… Неуверена в себе си в началото, тя бавно и полека трупаше опит.
След време със същата упоритост и мотивираност изчете толкова материали за озеленяване, че сама реализира озеленяването на двора си. Както ми разказа, последната композиция от декоративни дръвчета и храсти не се получавала, докато една нощ не станала от леглото и изпълнена с решителност копала на лунна светлина и градинско осветление, докато не постигнала това, което искала. Така освен опит тя придоби увереност в себе си. Участието й в няколко проекта от начало до край изградиха в нея нов поведенчески модел и нагласата, че нещата могат да се случват.
Към настоящия момент тя ръководи семеен бизнес с недвижими имоти, като вече са й необходими само няколко минути, за да усети един интериор и да реши каква ще бъде концепцията му. Твърдо е убедена в силата на удоволствията и затова ги е превърнала в част от бизнес стратегията си: интериорите й неизменно са одухотворени от знаците на уюта – картини, аксесоари, включително и запалени ароматни свещи преди всеки оглед. Съвсем съзнателно тя продава домашен уют.
И все пак тя достигна до точката, в която осъзна, че за да продължи да върви напред, трябва да се отучи от навика си да изучава изоснови нещата, да се „влага” във всяка дреболия. Делегирането на задължения е много важно, за да не позволим да бъдем затрупани от собствените си проекти. Ето какво казва по въпроса за делегирането и умението да се забавляваш Лари Уингет в книгата си „Не се скатавай! Работи!”
„Аз съм собственик на фирмата. Вик е моят управител. Той движи всичко. Той управлява компанията, не аз. Аз имам идеи, работа на Вик е моите идеи да станат реалност.
Нямам представа колко работи Вик. Знам, че често си взема отпуски. Ходи на екскурзии с кануто или велосипеда си, тича по маратони, почива си – понякога ми се струва, че по-често е в отпуска, отколкото на работа. И знаеш ли какво? Не ми пука. Работата, за която съм го наел, е винаги свършена. Въобще не ме интересува колко часа влага в нея.
Хората в моя бизнес непрекъснато ми повтарят колко много биха искали да имат служител като Вик. Само, че те никога не биха могли да го имат. Първо, те не биха се доверили напълно на техния Вик да управлява бизнеса им. Прекалено са ревниви към територията си и си мислят, че трябва да се ангажират с всяка подробност. Второ, няма да му плащат достатъчно, за да е доволен.”
Отдаването на лични удоволствия ни развива, практикуването на някакво хоби се явява катализатор на промяна. Не случайно психолозите наблягат на изключителната важност на играта при развитието на децата, като същевременни ни съветват да запазим този подход и в зряла възраст. Те често дават за пример прохождащите деца, които падат, стават, но опитват отново и отново. Това е подобна на дзен истина – повторението те прави майстор.
Ето аз обичам да пиша. Имах шестици по литература. Но какво от това? Преди написването на един текст за задна корица на книга ми отнемаше минимум два дни. Сега – два часа, но разпределени в два дни поред (за да „отлежи”). Обичам да чета интервюта с писатели за процеса им на писане. Със сигурност те обичат да пишат. Това за тях е и удоволствие. Но е най-вече работа: изграждане на мисловни архитектури с вътрешна логика и център, които трябва да се облекат в думи, за да оживеят.
Досега не се спомням някой писател да е разказал как, озарен свише, е написал някой роман. Всъщност те говорят за часове работа, проучвания, системен труд или накратко – за навиците на занаята. Навиците са начинът, по който нашият ум подхожда към мениджмънта на време и ни помагат да освободим съзнанието си от стреса.
Стив Павлина – един от най-известните блогъри за личностно развитие (Бел. ред. можете да се запознаете с две от най-известните статии на Стив Павлина – Как да се придвижим от 7 към 10 и Правилото 50-30-20, преведени на български език и публикувани в NovaVizia.com с неговото официално разрешение) описва този процес много добре:
„Винаги, когато делегираш някой проблем на подсъзнанието си, съзнанието е свободно да се фокусира върху по-висши функции.
Например, откакто се научих да пиша на клавиатура като юноша, не ми се налага съзнателно да насочвам пръстите си, за да набирам всяка дума. Подсъзнанието ми вече е съхранило тези модели, затвърдени от десетилетия опит в печатането. Обикновено печатам хиляди думи всяка седмица и съзнанието ми е запаметило най-различни модели за превръщане на мислите в думи, фрази и изречения.
Това ми позволява да фокусирам съзнателния си ум върху идеи от високо ниво, които искам да предам, а подсъзнанието ми помага да изразя тези мисли във формата на свързан текст. Без този силен набор от навици, работещи в моя полза, щеше да ми е много трудно ефективно да предавам мислите си в писмен вид.”
Концентриране върху същественото е изключително важно за усещането ни за благополучие. За един малчуган е истински важно да разбере как ще изтече брашното през дупката в пакета, пясъкът от шишето и т.н. За нас, възрастните, е изключително важно да се отнасяме с уважение към това, което ни кара да се чувстваме пълноценни. В никакъв случай да не го подценяваме, защото това би означавало, че подценяваме себе си. В англоезичната литература се използва думата well-being, която най-често превеждаме с благополучие, но в българския език тя има по-скоро материално измерение, докато в английския гравитира около смисловото поле на това да се чувстваш комфортно, да бъдеш здрав и щастлив.
Две думи за турските сериали. Аз действително бих искала да чуя мнението на някой антрополог, който да разтълкува това, което кахърно се точи от екраните ни. За мен техните герои са емоционално окастрени хора.
По-опасното е, че носталгично се насажда като патриархален еталон това отношение към децата, което се изразява в неистова любов и пълно незачитане на тяхната индивидуалност. Да им се крещи (включително и на шейсетгодишни деца) се приема за израз на загриженост. Да си нещастен и инертен е добродетел, защото рано или късно справедливостта ще възтържествува. Да се затвориш в стаята си с любимото си хоби, изисквайки безпрекословно да се зачете личното ти пространство, вероятно би предизвикало непреодолима вълна от кахърност или агресията на някой „патриарх”.
Джак Канфийлд, авторът на бестселърите „Пилешка супа за човешката душа” и „Принципите на успеха” разказва за своите ПИВ дни (дни за възстановяване и почивка). Задължително в седмицата си има един ПИВ ден. Това е ден без служебни телефонни разговори, без имейли и четене на служебни документи. Той е въвел и понятието „Ден на отличните резултати”, в които концентрираната работа върху задачи от стратегическа важност реално те предвижва напред.
Ето какво пише той:
„По време на истинския ПИВ ден вие сте недостъпни за своите подчинени, клиенти или студенти, които могат да се свържат с вас само по спешност – наранявания, смърт, наводнение, пожар.
Истината е, че повечето спешни случаи изобщо не са спешни. До тях прибягват служители, колеги или членове на семейството, които нямат – или не са получили – достатъчно обучение, отговорност и власт, за да се справят с възникналите неочаквани ситуации.
Трябва да се очертаят ясни граници, да престанете да спасявате другите и да повярвате, че те могат да се справят сами. Ако постоянствате с това послание, хората несъмнено ще го приемат. В крайна сметка това е нещо хубаво, тъй като ви освобождава повече ПИВ дни, което от своя страна води до повече Дни на отлични резултати.”
Всичко е конвертируемо, всичко може да бъде измерено, смята вече цитираният Нийл Фиоре, специалист по изграждане на продуктивни и активни личности. Дори и удоволствията ни могат да бъдат планирани, измерени в часове, вместени в седмичните, месечните и годишните графици. Наредени до важните ни приоритети. Нали не смятате, че е ужасно предвидимо и скучно да планираш един ПИВ ден и да му се насладиш? Да планираш уикенд без децата? Да резервираш изгодно от зимата лятната почивка?
Умелото управление на нашите хобита и почивки вече говори, че ние умело управляваме и другите области на живота си. Ето защо ресорът на личните удоволствия трябва да бъде развиван заедно с другите ни важни ресори.
Струва си да се замислим над думите на Уилям Х. Огилви (1887 – 1971) – не рекламиста, а както се оказа – известен британски хирург, който със сигурност доста се е потрудил в живота си:
“Истински мързеливият човек не стига доникъде. Постоянно заетият човек не стига много по-далеч от него.”
* * * * *
Тази статия на Валентина Николова се публикува за първи път в NovaVizia.com. Благодарим ти, Валентина!
Валентина Николова е завършила е руска филология в СУ „Климент Охридски” и магистърска програма по финанси в УНСС. Собственик е на издателска къща Augusta Publishing. В момента работи върху бъдещата си книга „Кулинарна книга за поста” – едно изследване на традициите в постенето по българските земи и своебразно кулинарно-културно-историческо пътешествие назад във времето.
{ 1 trackback }
{ 19 коментара… прочетете ги по-долу или добавете ваш }
BusinessWorkshop 10.02.10 в 18:07
Отново чудесна статия на Валентина
Владислав 10.02.10 в 21:21
Валентина, прочетох и двете статии. Хубави, приятни за четене…Но явно аз дефинирам по много различен начин личностното израстване. Можеш ли да ми помогнеш с описание на това, което наричаш личностно израстване?
Валентина Николова 10.02.10 в 23:05
Владислав, прочетох много внимателно още предишния ти коментар към I–та част на статията, в който ти изрази мнението си, че удоволствията пречат на личностното израстване. Тогава не ти отговорих, защото приех мнението ти безусловно: не бих искала да бъда като онази чаша чай от дзен притчата – преизпълнена със собствените си мнения и мисли.
. Намирам това привидно противоречие за вдъхновяващо.
Личностното израстване според мен е човешкото развитие в градивна посока, която ни позволява най-адекватно да изразим себе си. Всеки изразява себе си по различен начин, но твърдя, че механизмите за това са универсални: при всички случаи се изисква развитие на потенциала, от каквото и естество да е той.
В предишния си коментар ти казваш, че светът познава много преуспели бизнесмени, които били „личностни инвалиди”. Аз пък познавам хора, които обличат инертността и страха си от действие в опаковката на измислената си уникалност и духовна извисеност.
Не приемам противопоставянето между социалната адаптивност и плодотворната активност на човека от една страна и постигането на духовен баланс от друга. Тези неща трябва да вървят ръка за ръка. Между другото това е записано в т. нар. „Символ верую” (под прозаичното „За нас” ) в сайта на издателска къща Augusta.
За мен обаче беше много приятно да разбера, че зад една строго холистична позиция като твоята стои сайт като академия за лидери
Емил Минев 11.02.10 в 00:20
Валентина, много хубава и актуална статия! Удоволствие беше да я изчета
Лично за себе си ще си взема ето това изречение: “За нас, възрастните, е изключително важно да се отнасяме с уважение към това, което ни кара да се чувстваме пълноценни”.
Ще си позволя да се намеся в дискусията с Владислав, защото ми стана интересно.
От своя страна, искам да попитам Влади, какво разбира под “успех”?
(Много ме озадачи с това твърдение: “Между успеха и личностното израстване няма връзка”).
Защото за мен успех би било, да открия онази дейност, която ме кара да горя отвътре. Успех би било, да постигна баланса между личните удоволствия и професионалните задължения. Успех би било, да се мотивирам отново да тичам поне два пъти седмично…
Йордан Кръстев 11.02.10 в 00:36
Валя продължавай в същия дух да ни запленяваш
Недялка Лазарова 11.02.10 в 08:46
Хареса ми статията, много приятна за четене. Аз смятам, че ако на човек хобито му е професия, то тогава той има възможност максимално да се изяви!
Георги Генков 11.02.10 в 10:12
Когато хобито стане професия се превръща просто в работа, не бива да се смесват двете неща!
Ева Добрева 11.02.10 в 10:23
Аз се позамислих върху дамата, която дълго време си стояла вкъщи и събирала списания, след което го превърнала в професия. Дълбоко съм убедена във факта, че няма невъзможни неща, а просто нещата, които ни изглеждат невъзможни, са трудно постижими. Но ако тази жена е имала възможност дълго време да си стои вкъщи и да събира списания, то тя със сигурност не е била на прага на бедността, както много хора в България. Това, което искам да кажа е, че има много хора с потенциал, които никога в живота си не получават възможността да го развият. За да започнеш да се бориш в тази насока, първо трявба да задоволиш най-елементарните си потребности. На мен ми е интересно някой път да прочета за хора, които не са имали нищо, но са се преборили и са постигнали много, защото те наистина са мислели отвъд обстоятелствата, които са ги притискали. Това е трудното и заслужава похвала. А това, че много други, с далеч по-благоприятни условия от приятелката Ви не са постигнали нищо е ясно, тя също се е борила за да стигне до там. Това в никакъв случай не е критика за статията, на мен много ми допадна. Надявам се да има и други за напред.
Йордан Хинов 11.02.10 в 10:43
Много хубава статия! Напомня за малките неща в живота и колко огромни са те всъщност
Здравко Зафиров 11.02.10 в 11:09
Здравейте,
превъзходна статия, в която за себе си открих много полезни мисли, например: “В англоезичната литература се използва думата well-being, която най-често превеждаме с благополучие, но в българския език тя има по-скоро материално измерение, докато в английския гравитира около смисловото поле на това да се чувстваш комфортно, да бъдеш здрав и щастлив.”
Което ми напомня думите на Флавио Бриаторе – един от основните градивни елементи в бизнес империята на Лучано Бенетон, който казва: “Добре отпочиналият човек работи отлично и добре работещият почива отлично”. В този ред на мисли хобито е част от добрата почивка, а практикувайки някакво хоби за себе си откривам решение на много работни проблеми до като се забавлявам. А това според мен е особенно забавен и ефективен начин на учене в работата и повишаване на ефективността, като цяло.
Поздравления още веднъж и успешна седмица.
Тодор Илиев 11.02.10 в 11:49
Благодаря за страхотната статия, Валентина! Има неща, които ще са ми адски полезни. ПИВ денят е едно от тях и със сигурност ще имам един такъв.
Много е добра комбинацията на ПИВ ден със съветите за делегиране на задължения от Лари Уингет. Това е така, защото ще имам повече време за генериране на добри идеи.
Валентина, очаквам с нетърпение следващите твои статии.
Стефан Русев 11.02.10 в 12:40
Страхотна статия. Благодаря, че я сподели с нас.
И аз вярвам, че интересите или хобито ни освен, че ни разтоварват те и ни обогатяват.
На мен хи хареса дзен истина – повторението те прави майстор. Често намираме оправдания да не си позволяваме нашити хобита, но трябва да започнем с малки стъпки и да не се отказваме от тях. Развитието на живота е непредсказуемо и според мен тези най-съкровенни интереси и хобита като, че ли ни държат здраво стъпили на земята и ни напомнят, кои сме, какво искаме и за какво мечтам и кои са важните неща за нас.
Благодаря за вдъхновението.
Владислав 11.02.10 в 14:25
Благодаря Валентина!
Виждам откъде произтича моето недоумение. Аз възприемам по-поразличен начин личностното израстване. Не включвам в това понятие “как най-адекватно да изразим себе си”. Според мен стремежът към най-адекватно изразяване съдържа в своите корени скрита цел, потребност – получаването на положителна оценка от другия или обществото. Но напълно споделям първата част на твоето определение – “развитие в градивна посока”. За мен градивната посока е същинско опознаване на себе си и очистване от всички користолюбиви действия. Възпитанието и образованието на хората по целия свят е трагично. Още от най-ранно детство родители и учители развиват нашата егоцентричност, когато възнаграждават или порицават действията ни на базата на някакъв “универсален” модел за подражание. Нито родителите, нито учителите имат време, мъдрост или търпение да разберат детето, неговата личност. Напротив, всячески ги подготвят да се “реализират” в обществото. А всички знаем, че обществото е болно, много болно. С цялото си “величие и разум” ние хората и нашите общества не можем да спрем войните. И следователно стремежът ни към “социална адаптивност” в едно болно общество е погрешен (тук имаме различни мнения). Нещо е сбъркано, ама много сбъркано! И може би това е, че никой не ни учи как да уважаваме друго човешко същество, а камо ли как да го обичаме… Уважението към другите не е истинско, ако то се възнаграждава било то с блага дума, признание или повишение в службата… Затова за мен личностното израстване е свързано с “изчистване”. След изчистването ще можем да се научим да уважаваме околните и като следваща стъпка – да ги обичаме.
Емо,
)
според мен, когато говорим за успех в бизнеса или извън него имаме предвид постигането на голяма, според нас, предизвикателна цел. Най-често – в материалната сфера или развиването на дадени личностни полезни умения (например, да достигнем печалба 900 000 лв през 2010, да усвоя перфектно делегирането и мотивирането, да науча китайски)…За мен няма права зависимост между успеха и личносното развитие, защото успехите, към които се стремим са насочени към подхранване на нашето благосъстояние или егоцентризъм. Това, че ще знам китайски, ще тичам за физическо здраве, ще имам къща, кола и въртолет по никакъв начин не ми помага да съм по добър човек, да отида зад ъгъла и да помогна на просещата 70 годишна старица, да организирам парти за 200 лв за децата от недалечното сиропиталище…да бъда истински човеколюбива личност. (Но, Емо, да тичаш 2 пъти седмично е нещо много полезно, ако успяваш да “проветриш” съзнанието и да започнеш “да виждаш” незабележимите неща около теб – когато започнеш можем да се засичаме в Ловния парк
Валентина, мноооого си тактична в последните си редове
. (аз съм праволинеен). Но истината е, че има противоречие между сайта Академия за лидери и позицията ми тук. Истината е, че това противоречие въобще не ме мотивира, тъкмо напротив. Все още не мога да открия как да изкарвам прехраната си без да се отклонявам от убежденията си 
.
Валентина Николова 11.02.10 в 22:29
Ева, тази моя приятелка със сигурност не би искала децата й да загубят като нея толкова време и да открият смисъла по този бавен начин. Не я дадох „за пример” (в никакъв случай!), а „като пример” за силата на нашите увлечения и наклонности. Нали всички ние затова сме тук, в НоваВизия, защото не искаме в самота „да откриваме топлата вода”?
Влад, задаваш фундаментални въпроси. Мисля, че когато яростно отхвърляме нещо в другите, има нещо, което не приемаме в себе си. Това е линк към един разказ на Елин Пелин „Пророкът” от цикъла с разкази „Под манастирската лоза” – едни от най-хубавите редове, писани в българската литература (и не се изучава в училище… ето това пък ме кара мен да се ядосвам!). Препоръчвам ви ги всичките впрочем. Прочетете ги.
http://balgarin.bravehost.com/elinpelin/loza/prorok.htm
Благодаря на всички за отзивите и милите думи, и специално искам да благодаря на Тодор Христов и Татяна Христова за това, че публикуваха статията ми и подкрепиха един външен автор като мен и най-вече да изразя възхищението си, че са създали такъв стойностен сайт и са привлекли такава качествена аудитория от мислещи хора.
Поли Козарова 14.02.10 в 16:40
Благодаря, статията е много вдъхновяваща… Човек направо забравя за реалността!
Това, което ме възпря да коментирам досега е следното – раглежда се личностното израстване само в контекста на личността. Тоест как личността с хобита, вяра в себе си, целеустременост и др. може да израсне, като под това очевидно се разбира израстване в бизнеса или професионално израстване.
Някак ми убягва онзи аспект, че успешният бизнес и успешната реализация в професията стават в определена среда. И какво прави личността с много интереси и хобита, която не се намира в такава среда, а трябва (съвсем напосоки) да се грижи за децата си, за семейството си, за болен родител, да печели определени пари и изобщо как да преодолее ограниченията?
Честно казано, вашите примери са чудесни, но според мен тук се забравя цената на израстването. Всяко нещо си има цена, включително и успехът. Може да се проследят тук биографиите на Рузвелт, Чаплин, Пикасо. Техният живот изглежда успешен, но е низ от препятствия. Не е лесно да си успял. Животът не е бърз преход от интелект и интереси към успех. Успехът е много сложно понятие и състояние.
Валентина Николова 16.02.10 в 14:39
Поли, извинявам се за закъснелия отговор, ако сте очаквала такъв от мен. В една статия трудно могат да се изчерпят всички аспекти на разглежданата тема, защото тя престава да бъде четивна, губи се ритъмът и фокусът на повествованието.
И аз харесвам да чета биографии на известни личности и за себе си съм ги нарекла валяци, защото са силни, фокусирани към целите си индивидуалности – те просто преминават през хора, обстоятелства, събития и по този начин всъщност прокарват нови пътища в областта си. Но успехът според мен не е линейно измерим – с по-високи или по-ниски стойности (кой е по-богат, по-известен, по-силен, по-умен, по-красив и т.н.), аз бих го разположила на координатна плоскост и бих го разглеждала като съотношение между вътрешен баланс и материален успех, като всяко от тези значения всеки изпълва с личните си приоритети и балансира по-своему нещата. В този смисъл съм съгласна с Вас, че успехът е сложно понятие, но май докато открием собствения си път, след това става малко по-лесно.
Фокусирането само върху липсата или притежанието на пари; лични проблеми; неблагоприятно обкръжение, подменя темата за успеха – и великите личности, и моите познати, разгледани в статията, и аз, и повечето хора на тази земя изпитват различни трудности и със сигурност не сме поставени в перфектна защитена среда. Хобитата, „личните удоволствия” (по темата) могат да бъдат скъпи, но в повечето случаи не са. Случвало ли ви се е вечер да полеете градинските цветя и мирисът на мокрия здравец да ви накара да се чувствате по-добре – релаксирана и със спокоен ум? В това общо взето се изразяваше идеята на статията ми.
P. S.
А ако човек е много богат и изпитва удоволствие да лети в космоса (за мен това би било излишен стрес) – не смятам, че трябва го дискриминираме и да му отнемем правото да сподели с нас своите впечатления (да публикува своя коментар евентуално).
Любослава 11.03.10 в 11:12
Здравейте!
Статията е чудесна, и предизвиква ответно мислене и разсъждение по засегнатите въпроси. Още по-ценно е това, че благодарение на „Нова визия”, можем да проследим как въздейства на четящите я.
Според мен как ние ще формулираме успеха за себе си, зависи от самите нас и от това, доколко ще ни стигнат силите да не отстъпваме под натиска на обществото, за което да си успял в повечето случаи означава дебел портфейл. Личностното израстване тук дори може да се свърже с това да не плащаме „данък обществено мнение”, а да следваме повика на сърцето си. Ако за един човек е важно да работи за другите, да е полезен на семейството и близките си, и цената е да кара стар автомобил, да не ходи на ски в Алпите и да работи не онова, за което е мечтал като дете, /защото няма почва за него/, а развива други свои качества и умения, то за мен той е успял. Успял е да разбере кой е. Успял е да се чувства добре в кожата си, успял е да се отърси от щампите и да е свободен.
Не всеки мечтае да е под прожекторите, да е богат като Крас или пълководец като Цезар. Хората са различни. Напълно съм съгласна с думите на Валентина, че „Личностното израстване е човешкото развитие в градивна посока, която ни позволява най-адекватно да изразим себе си. И още: „Не приемам противопоставянето между социалната адаптивност и плодотворната активност на човека от една страна и постигането на духовен баланс от друга.”
Владислав,
Не мога да се съглася с това, че никой не ни учи как да уважаваме другите и как да ги обичаме. Ако заключението е направено на база личен опит, съчувствам ви.
В семейството, чрез личния си пример родителите научават децата да казват „Благодря”, „Моля”, „Заповядай”. Учат ги да уважават себе си и околните. Учат ги да се справят с гнева, недоволството, ревността. Учат ги да пазят територията на своето „Аз” и да определят своите граници, за да не се поддават на изнудване от типа „Ако не го направиш, значи не си ми приятел!”. Погрешно е и заключението, че уважението към другите не е истинско, ако е възнаградено с блага дума или повишение в службата. По-скоро тук става дума за това, че обичайки и уважавайки другите не следва да очакваме благодарности, почести и повишение. Но елементарното възпитание и неписаните човешки закони повеляват да умеем да бъдем благодарни. И е важно да умеем да го изразяваме, защото обичта, вниманието и грижите на другите за нас не са даденост. Топлината на истинските взаимоотношения е във взаимното уважение.
Владислав 11.03.10 в 13:15
Привет Любослава,
.
според мен е нормално да заемеш такава позиция при положение, че ограничаваш погледа си до ниво семейство. Какво виждаш, ако погледнеш на ниво България или ниво планета? Нашите добре възпитани деца стават министри, президенти и т.н. и по същия начин както по времето на Крас и Цезар ни вкарват във войни, където да избиваме хора. Би трябвало да помниш войната в Ирак, Афганистан, Югославия…На какво учим децата си? Какъв е резултата от нашето обучение? Много по-важна от целта на обучението на родителите е резултатът! А той е трагичен – защото тези пораснали деца – вече управляващи, които толкова добре сме възпитали, образовали и обучили позволяват в една малка България да умират от глад хора и деца, изпращат синовете ни да убиват в Афганистан, Ирак? Ако човек се фокусира върху част от цялата картина (в семейството например) , няма как да разбере цялата картина. Няма как да осъзнае, че това, което той нарича добро възпитание води до такива разрушителни последици, когато тези добре възпитани докопат власт и правомощия да управляват съдбите на други хора. Не мислиш ли, че има противоречие в твоята позиция – от една страна много добре сме се справили с възпитанието и образованието на децата, а от друга страна тези деца, когато пораснат се държат точно както и порасналите по времето на Крас и Цезар, т.е. преди 2000 г. – приоритет на парите, богатството, славата, властта и удоволствията като цел в живота? Тези сили са движили света и по времето на асирийци, шумери, римляни…движат го и днес. Т.е. ние не сме се променили, не сме се научили да уважаваме другото човешко същество на първо място, преди парите, славата и т.н. Нациите все още са готови да убиват милиони хора, заради мнима заплаха от протежание на ядрено оръжие (Ирак). Интересувала ли си се някога колко хора са убили нашите синове “миротворци” в Ирак и Афганистан през миналата година? А колко от тях са били цивилни, без оръжие? И защо са ги убили по каква причина? Защитават нас, техните родители? Или родината си? Коя е тази по-важна причина, заради която те убиват и която ние сме възпитали у тях (или ние родителите сме напълно невинни и нямаме никакво отношение)? Колко ни е удобно да се затворим в един малък свят, да не търсим корените за нередностите и несправедливостите около нас, в нашето общество
Нищо лично ,Любослава, само мнение и въпроси. Спорен ден ти желая!
Ева Добрева 11.03.10 в 14:21
Тотално избягахте от темата!