Политически модел на организацията на Минцбърг

Какво се случва в организациите, когато рационалният подход отстъпва място на борбата за влияние? Как се променя динамиката, когато различни групи, коалиции и отделни личности започнат да действат не в полза на общата цел, а в преследване на свои собствени интереси? И докъде може да стигне политическата борба, преди да застраши самото съществуване на организацията?

Политическите процеси рядко се виждат на повърхността, но именно те често определят съдбата на проекти, решения и кариери. Зад официалните структури се разгръща мрежа от съюзи, съперничества и неформални тактики, които оформят реалното разпределение на властта в организацията.

Този “невидим театър” на влияние е в центъра на политическия модел на организацията на Минцбърг, който показва как игрите за надмощие неизбежно придружават управлението и развитието на всяка по-голяма структура.

Какъв е политическият модел на Минцбърг?

Политическият модел на организацията е създаден от Хенри Минцбърг – канадски експерт по мениджмънт, който го публикува за първи път в книгата си “Power In and Around Organizations” през 1983 г.

Минцбърг въвежда понятието “Политическа арена” – метафора за пространството, в което се разиграва съревнование между групи и индивиди, преследващи собствени интереси в организацията. Според него всяка организация е не просто формална структура, а съвкупност от участници, които се конкурират за ресурси, авторитет и контрол върху бъдещето.

Политическата арена се отличава от рационалния модел на управление по няколко съществени белега. Докато рационалният подход предполага, че решенията се основават на целеполагане, анализ и избор на оптималното действие, политическата арена предполага, че решенията се оформят чрез компромиси, маневри, тактически съюзи и скрити договорки.

Политическата борба не е непременно признак на лошо управление – тя е естествено следствие от:

• Ограничени ресурси;
• Различия в ценностите и интересите;
• Неравномерно разпределение на власт;
• Динамична среда, която поражда нови конфликти.

Така организацията се превръща в сложна мрежа, в която рационалността и политиката съжителстват – понякога в равновесие, понякога в открито напрежение.

Какво представляват политическите игри?

В рамките на политическата арена Минцбърг идентифицира 13 основни политически игри. Това са поведенчески модели и тактики, чрез които хора и групи се опитват да увеличат влиянието си или да защитят своите позиции в организацията.

Тринадесетте политически игри са:

1. Бунт. Неквалифицирани служители и някои професионалисти се опитват да подкопаят властта на ръководството. Това може да е открита съпротива, саботаж или негласно бойкотиране на техни политики. Често целта е да се защити автономия или да се отхвърли контролът “отгоре”.
2. Контрабунт. Ръководството отговаря, като предприема мерки за потискане на бунта – ограничаване на достъпа до ресурси, дисциплинарни действия, публично демонстриране на авторитет. Тази игра понякога засилва разделението.
3. Покровителство. Подчинени търсят защита и подкрепа от влиятелни мениджъри. Чрез тези връзки получават достъп до информация, възможности и влияние. Покровителството формира вертикални мрежи на лоялност.
4. Създаване на съюзи. Групи линейни мениджъри се обединяват, за да увеличат силата си. Тези съюзи могат да са временни или устойчиви. Те често са невидими за официалните структури и имат решаващо значение в конфликти.
5. Изграждане на империя. Линейни мениджъри разширяват контрола си, като създават нови звена или увеличават персонала си. Колкото по-голяма е “империята”, толкова повече тежест има ръководителят.
6. Бюджетни игри. Чрез манипулиране на бюджетни прогнози линейни мениджъри се опитват да си осигурят повече ресурси. Контролът върху финансите се превръща в основно средство за власт.
7. Игра на експертиза. Експерти използват специализираните си знания, за да създадат зависимост. Понякога знанията се пазят в тесен кръг, за да остане контролът в ръцете на малко хора.
8. Господство. Ръководители упражняват власт върху служители, като налагат стриктни правила и изискват подчинение. Така се поддържа авторитет и се ограничава автономията.
9. Линия срещу щаб. Традиционно напрежение между линейните ръководители (отговарящи за резултатите) и щатните специалисти (осигуряващи анализ и методи). Двете групи се състезават за контрол върху решенията.
10. Съперничещи лагери. Формират се групи, обикновено в средното управленско ниво, които се конкурират за влияние в организацията. Тези лагери често поддържат напрежение и блокират консенсус.
11. Стратегически кандидати. Назначават се или се лансират определени хора за ключови роли. Това е тактика за укрепване на позиции, чрез която се консолидира влияние.
12. Сигнализиране. Служители изнасят информация за нередности пред ръководството или външни органи. Макар често да се мотивира с етика, това е и инструмент за натиск и промяна.
13. Ревюлюция. Амбициозни мениджъри или професионалисти се стремят да променят установения ред. Те действат като двигател на реформи, но и създават напрежение.

Политическите игри, които се разгръщат на политическата арена, имат както деструктивни, така и функционални аспекти.

От една страна, те могат да забавят вземането на решения, да създадат климат на недоверие и да изместят фокуса от целите към интригите. Например, прекаленото използване на Изграждане на империя води до фрагметнация и разрастване на бюрокрацията. Постоянните съперничества между лагери изчерпват енергията на екипите.

От друга страна, политическите игри изпълняват важна роля в организацията. Те коригират недостатъци в съществуващите системи, позволяват гъвкаво разпределение на ресурси и осигуряват адаптация към нови условия. Сигнализирането често води до разкриване на проблеми, които биха останали скрити. Покровителството може да помогне на някои таланти да се развият.

Хенри Минцбърг заключава, че политиката в организацията е неизбежна, а понякога дори е необходима, за да се обновяват и коригират властовите конфигурации.

Трите измерения на конфликта

Политическите игри не съществуват изолирано – те се разгръщат в условията на конфликти, които определят тяхната сила и последици.

За да обясни тази динамика, Минцбърг систематизира конфликта чрез три основни измерения:

1. Интензивност. Описва степента на напрежение и сила на противопоставяне. При ниска интензивност конфликтът е едва доловим – като конкурентни идеи или дребни спорове. Средната интензивност предполага постоянни маневри и несъгласия, които не прерастват в открита вражда. Високата интензивност води до открито противопоставяне и битка за власт, която може да прерасне в криза.
2. Всеобхватност. Показва доколко конфликтът прониква в организацията. Локалният конфликт се концентрира в отдел или проект и рядко засяга цялата структура. Всеобхватният конфликт обхваща почти всички нива и отдели, като парализира функциите на организацията.
3. Продължителност. Отразява дали конфликтът е краткотраен изблик или трайно състояние. Кратките конфликти често приключват след разрешаване на конкретен проблем. Дълготрайните конфликти се институционализират и стават част от културата. Те се поддържат от стабилни лагери и неформални коалиции.

Тези три измерения не действат поотделно – те взаимно се усилват и очертават характерния облик на всеки конфликт. В зависимост от тяхната комбинация в организацията се формират различни форми на политическа арена, които определят хода и изхода на напрежението.

Четирите форми на политическа арена

Минцбърг различава четири форми на политическа арена, които възникват в зависимост от комбинацията между интензивност, всеобхватност и продължителност.

Това са:

1. Конфронтация. Форма, при която конфликтът в организацията е интензивен, но локален и краткотраен. Това е ситуация, в която напрежението избухва рязко, като например опит за смяна на ръководители или бърза реорганизация. Страните влизат в открит сблъсък, който се решава с бърза победа или компромис. Често след такъв сблъсък организацията преминава към по-умерено състояние или временно равновесие.
2. Крехък съюз. Форма, при която конфликтът в организацията е умерено интензивен, локален и по-продължителен. Тук групи с различни интереси постигат крехък баланс. Съюзът не е основан на доверие, а на взаимно сдържане – нито една страна няма ресурси да наложи волята си напълно. Такива алианси се характеризират с постоянни договорки и периодично напрежение, което избухва, но не ескалира докрай.
3. Политизирана организация. Форма, при която конфликтът в организацията е умерено интензивен, но обхваща почти цялата организация и се превръща в устойчиво състояние. В тази среда политическите игри се институционализират – всяко решение преминава през неформални съгласувания, алианси и тактически отстъпки. Минцбърг отбелязва, че такава организация понякога функционира въпреки напрежението, защото стабилните лагери поддържат баланс.
4. Пълна политическа арена. Това е най-деструктивната форма – конфликтът е едновременно интензивен и всеобхватен, но обикновено краткотраен. Тук няма място за компромиси – противопоставянето е толкова силно, че организацията буквално се превръща в бойно поле и е изправена пред разпад или радикална промяна. Примери са масови стачки, бунтове или разцепване на ключови групи.

Тези четири форми на политическа арена илюстрират как различните комбинации от интензивност, всеобхватност и продължителност оформят уникалния облик на политическите конфликти в организацията.

За да се разбере по-добре как подобни състояния възникват, развиват се и се разрешават, Минцбърг предлага модел на техния жизнен цикъл.

Жизненият цикъл на политическата арена

Минцбърг описва три основни етапа, през които преминават политическите конфликти:

1. Импулс. В този етап се появяват фактори, които подкопават стабилността – промяна в средата, нови ръководители, загуба на доверие или натиск за реформи. Импулсът често възниква, когато установената конфигурация на власт вече не е в състояние да отговаря на предизвикателствата. Например, нов изпълнителен директор може да постави под съмнение стари практики.
2. Развитие. Конфликтът се разраства и се проявяват различни форми на политическо поведение. Страните започват да търсят съюзници, да изграждат съюзи и да използват политически игри, за да увеличат влиянието си. В този етап напрежението може да остане контролирано (Крехък съюз) или да се разпростре върху цялата структура (Политизирана организация). Понякога развитието е ударно – конфронтация, която прераства в Пълна политическа арена.
3. Развръзка. Конфликтът достига точка, в която напрежението не може да се поддържа. Възможни са различни изходи – или една страна надделява и установява нов ред, или се формира крехък съюз, който стабилизира ситуацията, или организацията преминава в трайно състояние на политизация, или организацията се разпада или губи жизнеспособност.

Така жизненият цикъл на конфликта показва как всяка политическа арена възниква, ескалира и неизбежно преминава към някаква развръзка. Този процес обединява причините, формите и тактиките, които определят динамиката на влиянието в организацията.

За да се види цялостната картина, е важно всички тези елементи да се разгледат като части от един интегриран модел.

Политическият модел като система

Политическият модел на Минцбърг представлява завършена концептуална рамка, в която всички елементи се свързват в обща логика. Той показва, че политиката в организацията не е хаотичен сбор от случайни конфликти, а е система, подчинена на определени закономерности, която може да се анализира и управлява.

Тази система е изграждена от следните процеси:

1. Трите измерения на конфликта определят неговата природа. Те позволяват да се оцени дали едно противопоставяне е локално или всеобхватно, кратко или устойчиво, слабо или заплашващо стабилността на организацията. Комбинацията между тях е отправна точка за разбиране на политическата динамика.
2. Тези измерения оформят четирите основни форми на политическа арена – Конфронтация, Крехък съюз, Политизирана организация и Пълна политическа арена. Всяка от тях представлява специфична конфигурация на напрежение и сила на коалициите. От това зависи какви решения ще се вземат, как ще се разпределят ресурсите и как ще протича ежедневната работа в организацията.
3. Всяка арена преминава през жизнен цикъл – от първоначалния импулс, през етапа на развитие, до развръзката. Импулсът често се поражда от промени в лидерството, кризи или натиск за реформи. В етапа на развитие се формират лагери и се активират различни тактики, а развръзката води или до стабилизация, или до ескалация и разпад на стария ред.
4. По време на този цикъл участниците използват тринадесетте основни политически игри. Тези игри са конкретни тактики за придобиване, разширяване или запазване на влияние и често се комбинират в различни етапи на конфликта.

Така политическият модел на Минцбърг не е просто списък с понятия, а динамична система, в която се преплитат измеренията на конфликта, формите на арена, жизненият цикъл и политическите игри.

Този системен подход позволява на мениджъри и консултанти да разпознават навреме етапите, да идентифицират формата на конфликта, да прогнозират възможните изходи и да подготвят по-ефективни стратегии за управление на политическите процеси в организацията.

Приложение

Политическият модел на организация на Минцбърг има приложение в различни сфери на организационния живот.

Например:

• Управление на промяната. Моделът помага да се предвиди дали дадена инициатива ще предизвика открит конфликт или постепенна политизация. Това позволява по-добро планиране на стратегията за промяна.
• Обучение и развитие. Моделът позволява на служителите да разбират механизмите на влияние и да управляват по-осъзнато отношенията в екипа.
• Консултиране. Моделът дава база за анализ на невидимите бариери пред решенията. Чрез картографиране на политическите игри консултантите откриват кои процеси блокират промяната.
• Професионално самоусъвършенстване. Моделът помага на мениджъри и служители да разпознават тактиките на влияние, да разбират политическите игри в организацията и да защитават по-осъзнато своите професионални позиции.

В резюме

Политическият модел на Минцбърг показва, че конфликтите и игрите за власт в организацията не са случайност, а предвидима и често необходима част от живота на всяка структура.

Познаването на този модел дава възможност за по-зряло управление на промени и отношения, а разбирането на политическите арени и игри е основа за успешно лидерство.

Прочети повече: Хенри Минцбърг. Биография и идеи.